Author Topic: Сказание за Троесвет  (Read 5610 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Сказание за Троесвет
« on: 10 October 2019, 11:43:29 »
За феновете на фентъзи жанра, тук искам да споделя един мой опит за легенди, базирани на нашия си български, балкански и славянски фолклор. Писах ги преди години, просто за кеф, и макар да не съм писател, все пак си ги харесвам :). Надявам се да ви харесат и на вас.

Вдъхновявал съм се най-вече от Толкиновия "Силмарилион", както и от български и славянски и легенди за митологични същества - змейове, самодиви, великани и пр. Без повече приказки, нека ви представя легендите от света на Троесвет...


СКАЗАНИЕ ЗА ТРОЕСВЕТ
(Из Преданията на Валхун Мъдреца)


Тук е разказана историята на  Трите Земи, каквато е останала до днес в писанията на влъхви, сказатели и пророци. Помнете, люде, това сказание за богове и смъртни, за мрак и светлина, за радост и скръб. Предайте го и на своите потомци – та да знаят откъде са дошли – и  нека не потъват в забрава делата велики на предците ни.


ЧАСТ ПЪРВА. ЕПОХАТА НА ЗОРАТА


Казано е, че преди раждането на Твореца да даде Начало на Епохите, нямало ни земя,  ни море, ни небе. Не било  ни  жарко, ни хладно; нямало добро и зло. Нощ безгранична се простирала из всемира - предвечна и несътворена; спяща, чакаща своето пробуждане; пуста, и  все пак Майка на всичко. А дълбоко в  диплите  на  Нощта  туптяло онова, що е нейно сърце – огненото Яйце на Сътворението.
Никой не знае колко дълго продължил сънят на Великата Нощ. И боговете не знаят – дори техните могъщи умове не могат да надзърнат в онази епоха на безвремието. Но когато най-сетне дошъл мигът на Пробудата, потръпнало Вселенското Яйце. Набъбнала  черупката  му  и се пропукала, а отвътре бликнала Светлина. Накрая Яйцето  се разчупило и се пръснало на безброй отломки.
С разчупването на Вселенското Яйце, от белтъците му произлезли първичните стихии. Те се разлетели из дълбините на Великата Нощ; и Нощта вече не била пуста. А от самото Яйце излетял Онзи, когото наричат Род Вседържеца, още Вестител на Зората и Син на Началото – и Той имал облика на исполински Орел с величави криле. Тъй било дадено Началото на всичко, що е било, е, и ще бъде, чак до края на времето и Великия Завършек.

* * *

Полетял Род-Орелът из пределите на Нощта; ала докъдето и да скитал, край не достигал. Съзнал Той, че е единствен в безкрайността и вечността, и самота дълбока налегнала сърцето му. Провикнал се тогава Род към Великата Нощ:
- Безименна Майко, ти, която обгръщаш  всичко  в  непрогледни пелени, чуй плача ми! Пребродих те надлъж и нашир, ала не намерих друг освен себе си. Нима съм се пробудил в теб, за  да  остана  сам навеки, без да срещна сродна душа? Такава ли съдба си ми отредила?
И казват, че Великата Нощ чула неговото ридание. Едва били заглъхнали думите Родови, когато от дълбините проехтял крясък на друга птица. Сетне от тъмнината изплувала сребриста Сова – това била Мокоша Орисницата, Вестителка на Нощта и Богиня на Съдбата.
- Не ще си сам, Сине на Началото! - изкряскала Совата. - Съдба повика ти и сама Съдбата ще бъде твоя спътница в Епохите, които има да дойдат!
Възрадвал се Род на нечаканата среща; и полетели заедно двете първи божества. Те станали неразделни, а не след дълго се свързали и в свещен съюз. От всички богове единствена Мокоша е равна на Род, защото е творение на самата Велика Нощ. Само тя знае що става в сърцето Родово и може да надзърне в дълбините на неговия промисъл. Казват, че никой освен самия Вседържец не може да промени каквото тя е предначертала.

* * *

След като двамата Вестители се венчали, Род решил да съгради свят, който да бъде техен дом. А суров и неоформен  бил  всемирът  – частици от началните стихии се носели безцелно из пределите му.
Огнени пламъци плували из безкрая и късове земя, вълма от вихър и мъглявини от водни пари. Само петата стихия - ефирът, била
безплътна.
Взел тогава Род поравно от всичките пет стихии и ги смесил в Кълбо, зареяно в безкрая. По волята му, различните стихии в Кълбото
започнали да се разделят, докато се подредили в пет Пояса, всеки във вътрешността на предишния. В сърцето на Кълбото бил Поясът на огнената стихия, във вид на топка от течен пламък; обгръщали го Пояси от земна твърд и водна шир, следвал въздушен океан, а най- отгоре бил Поясът на чистия ефир.
Така било създадено Кълбото на Мирозданието с неговите Пет Пояса, които свещените книги наричат още Петте Селения; всеки отделен Пояс щял да получи и много други имена. Именно от техните стихии черпят мощта си днешните вълшебници и алхимици;  те  са първоизвор на живота, люлка на боговете и основа на познатия ни свят.
Макар светът да бил вече сътворен, не бил привършил своя труд Вседържецът. Със свещената си мощ, Той притеглил огъня от най- долния Пояс на петте стихии. Избликнал нагоре огънят и надигнал
следващия Пояс – земната твърд. Тъй смесени, огън и земя израснали като необятен остров насред водите; горещ бил островът, та облаци изпарения се възнесли в небесата. По волята на Род, сред острова се издигнал белоснежен камък – това бил Алтир, Камъкът на Душите, с който е обвързана съдбата на целия свят. Оградил  Род  Камъка  с обръча на Непристъпните Планини, а сетне кацнал на него, за да си почине.

* * *

Заселили се двамата Богове-Вестители в новия свят; и ето че Мокоша дарила Род със синове. Те били двамина Богове-Соколи, първородни чеда на Вседържеца.
Първият Сокол бил цял окъпан в светлина. Това бил онзи, когото жреците наричат Световит, още Повелител на Светлината и Застъпник на Правдата.
Вторият Сокол бил целият изтъкан от тъмнина. Него смъртните наричат Чернобог, а още Господар на Мрака и Творец на Злото.
С появата на Световит и Чернобог се появило и раздвоение във Всемирния ред – вече нищо не можело да съществува без своята
противоположност. Защото как можем да разпознаем бялото, ако го няма черното?
Винаги е била непримирима враждата между Светлина и Мрак. Още щом се съзрели, Белият и Черният Сокол надали яростни писъци и се нахвърлили един срещу друг. С тътен страшен се сблъскали двамата, що разтърсил Мирозданието и пробудил яростта на стихиите.
Забушувал огненият Пояс, разтресъл се земният, развълнувало се вечното море. Дълго се борили Братята и изглеждало, че ту единият,  ту другият ще надвие; ала както денят надделява над нощта само за кратко, а после сменят местата си, тъй и никой от тях не успявал да вземе надмощие.
Прогърмял тогава гласът на Род:
– Спрете! Никой от двама ви не е  по-могъщ  или  по-достоен  в  очите ми! Всеки от вас носи половината ми сила; но поискам ли, мога да я отнема! Вместо да  мерите мощта  си  в  битка, използвайте я с  разум!  – а сетне продължил: – Чуйте сега моята воля! Островът, върху който проляхте кръвта си, ще бъде граница на  вашите  владения.  Никой  от вас не ще го притежава! Наместо това, нека под него и над него всеки съгради своя собствена земя, където да царува!

* * *

Усмирили се Световит и Чернобог, макар да не стихнала ненавистта помежду им; и всеки от двамата се захванал да извае своя свят. В Пояса на ефира Световит изградил Горната земя, наречена още Прав или Небесно царство. Само най-чистите духове отиват в онези блажени земи, където живеят сред самите Богове. Казват, че там всичко е изтъкано от сънища и блян; нищо не тлее и не увяхва, няма болка, ни старост, ни болест; а растенията са отрупани с плод, предостатъчен да нахрани всички, и още да остане.
Островът още не бил изстинал, когато Чернобог издълбал в недрата му необятна пещера. На дъното й устроил Долната земя, наричана още
Нав или Подземно царство. Тя била неприветлива и мрачна, а в днешни времена е земя на мъката и страданието. В нея отиват душите на онези смъртни, които приживе са загърбили правдата – докато се пречистят и въплътят отново по Закона на Кръговрата.
Самият свят-остров, на който живеем ние сега, бил наречен Яв, що
значи "зрим", а отпосле получил името Смъртни земи. Именно на този Среден свят било отредено да се превърне в поле  за  нестихващата битка между Светлина и Мрак, която продължава и до днес  –  а навярно ще трае чак до свършека на времето.
Докато Братята още съграждали своите светове, Род отишъл до камъка Алтир; и в подножието му посадил малка дъбова фиданка. Това била фиданката на Всемирното Дърво, което щяло да бъде крепител на света. Расло дръвцето не за дни, а за часове – на всеки час то утроявало размера си. Докато накрая се превърнало в исполински Дъб – тъй голям, че клоните му достигали Небесното царство, а корените се спускали до Долна Земя. Род нарекъл дъба Първораст, защото бил посаден пръв – той е безсмъртен като самите богове.
Когато всичко било готово, Род дал име на Кълбото с неговите Три Земи – Троесвет. Така го знаем до днес; и велико е това творение на Бога-Праотец.

* * *

Скоро след като Троесвет бил  поделен  между  двамата му  синове,  Род се сдобил и с две дъщери. Те били близначките Дива и Мора – повелителки на духовете в Зримия и Незримия свят. Още с раждането им, в подножието на Всемирния Дъб бликнали два извора - единият с жива, а другият с мъртва вода.
Дива, Покровителката на Живота, била прекрасна и нежна като ранна пролет, със зелени коси, цялата окъпана в златно сияние; и където минела, след нея избуявали уханни треви. Още щом я зърнал, възлюбил я Световит; захласнал се той по нея, та не можел да откъсне очи.
Мора, Властителката на Смъртта, била колкото красива, толкова и зловеща – с бледа снага и коси от непрогледна тъма; а минела ли по стъпките на сестра си Дива, под нозете й всичко вехнело и гинело.
Съгледал я Чернобог и закопнял по мрачната й хубост; че му била тъй сродна по природа.
И рекъл Род на синовете си:
– Нека сега всеки от вас  вземе за своя спътница онази, която е близка  на сърцето му.
Световит взел за невеста Дива; помежду им се зародила любов дълбока и чиста. Тяхно обиталище станало Небесното царство; ала в бъдни времена Покровителката често се спускала в Средния свят, където била по-близко до смъртните създания. Че милее тя за живите твари повече от всяко друго божество.
Чернобог се венчал за Мора; те съградили своите чертози в мрачните дълбини на Долна Земя. Най-вярна помощница в злините станала Мора на своя съпруг; а между тях имало както страст, така и непрестанни раздори.
Тъй били сключени двата съюза между Божествата-Сили, на които само Великият Дъб станал свидетел; и от тях произлязло ново поколение богове.
« Last Edit: 10 October 2019, 11:57:06 by nargil66 »

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #1 on: 10 October 2019, 11:46:59 »
ЧАСТ ВТОРА. ЕПОХАТА НА ИЗГРЕВА


Началото на Епохата на Изгрева започва с раждането на първите божества от второ коляно. Това били Боговете-Повелители, деца на Световит и Дива. Четирима били, проявления на световните стихии, и на тях щяла да бъде отредена властта над Средния свят.
Най-старши от Повелителите бил Господарят на Огъня, когото жреците наричат Сварог Жаркия. Цял окъпан в светли пламъци, той имал червена снага, корона от жар и буен нрав. Изкусен ковач е Сварог и безброй свещени предмети е сътворил през вековете. Почитат го занаятчии и алхимици, а в светилищата му винаги гори неугасващ огън.
Втора се появила Земела Изобилната – богиня на  Земната  стихия, която смъртните зоват Велика Майка и Стопанка на Земята. Имала тя коси като зрели жита и снага с цвета на светла глина. Към Земела отправят молитви всички, които се  грижат  за  земната  твърд;  казват, че нейната благосклонност носи богата реколта и семейно щастие.
Великата богиня на Водата Дайна Напояващата се родила трета и хубостта й била несравнима – снага,  синя като морската шир и  коси  от пяна, обкичени с венец от мъгли. Господарка е тя на моретата и всичко, що ги обитава. Дайна призовават моряците, щом изпаднат в беда и пак нея извайват  на предницата на  корабите, за  да ги  води  и да ги пази от свирепи бури и морски чудовища.
Накрая дошъл Стрибог Бурният – неговата мощ бил Въздухът. Вихрено се носел из ефира, обгърнат от облаци и ветрове, буен и непостоянен като своята стихия. Освен на ветровете и въздуха, Стрибог е божество на пътешествениците и пазител на клетвите, които достигат всекиго, тъй както вятъра достига навсякъде.
Така са описани Четиримата Повелители в свещените книги, а и в подобен облик са били съзирани. Но мъдрите знаят, че тези образи са по-скоро плод на ума на гледащия, отколкото на тяхната истинска същност, която е недоловима за сетивата ни.
 
* * *

В същия онзи час, в който Дива давала живот на Повелителите, в подземния свят Мора родила деца от Чернобог. Както божествата-Повелители, те били четири на брой; и също тъй властелини на стихиите; ала носели в себе си поквара и опустошение. И обликът им не бил светъл, а кошмарен и ужасяващ. Чеда на Мрака ги зоват в преданията, а в идните времена същите тези богове-чудовища щели да получат името Рушители.
Ето боговете на Разрушението и техните прозвища, както са записани в свещените книги: Пъклaн Изпепеляващият, Сурана Ненаситната, Горолом Помитащият и Ледна Мразовитата.
Първороден син на Чернобог и Мора бил Пъклaн – бог на унищожителните пожарища, който по-късно станал тартор на всички бесове и пръв войвода на Подземното царство. На вид бил черен като въглен, с големи криле, опашка и огнени очи, а от ноздрите му изригвали пламъци. Той царувал в Огнения Пояс, който бил наречен Пъкъл по негово име.
Сестра на Пъклан била огромната Сурана – от кръста нагоре жена, а надолу страховито влечуго. Нея наричат Великата Змия, а също Майка на Болестите. Тя обитавала областта под самите коренища на Всемирното Дърво. Казват, че когато е разгневена, Сурана пропълзява  под  земната  кора и я надига  – тогава страшни земетресения разтърсват Средния свят. За да я омилостивят, много смъртни правят приношения в нейна чест.
Трети от чедата на Чернобог и Мора бил крилатият великан Горолом – бог на опустошителния вятър. Тъй мощен бил дъхът му, че с едно духване можел да повали цяла гора, а с едно вдишване – да я изправи наново. Неговата третина била  в  западните  краища  на  Подземния свят – в нея имало само безплодни и пусти равнини.
Последна се явила Ледна Мразовитата – великанка с тяло от лед и синкав блясък в очите, богиня на студа и ледовете. Тя властвала над северната четвъртина на Долна земя, близо до Морините Чертози – там всичко било сковано във вечна зима.

* * *

Възрадвал се Род, като видял да се множат неговите потомци. Сбрал ги Той в подножието на Първораст и рекъл:
 –   Чеда мои, вие устроихте своите владения, ала пуст е още Светът. Настана време да дойдат ваши по-малки сродници, което  отдавна чаках. Те ще бъдат ваши съратници, а вие – техни пазители и водачи.
И като приел облика на могъщ Великан с огромен Чук, викнал:
–   Вижте раждането на духовете!
И с все сила заудрял с Чука по Камъка Алтир. Изпод ударите му захвърчали безчет разноцветни искри – това били душите на всички онези смъртни, които щели да населяват земята. Въпреки, че били само искрици сред сиянието на Върховните, духовете също носели в себе си мощта на стихиите, макар и в по-слаба степен.
Като пеперуди нощни към светилник били привлечени духовете от Първородните чеда на Род; а като се събрали всички, радост ги изпълнила от общата им слава. И те възхвалили Твореца, който им бил вдъхнал живот.
Грейнало Всемирното дърво от светлината на Богове и духове; около него чедата Родови устроили Голямото Тържество, подобно на което отпосле не е имало. Опознали се едни други и заедно сътворили величави песни и прекрасни видения, а също творби, недосегаеми за умовете на смъртните, защото се помещават в Невидимия Свят и нямаме сетива, които да ги докоснат.
По това време всеки дух си избрал някой сроден нему, с когото да прекара вечността; самите Повелители, както и Чедата на Мрака, вдигнали сватби помежду си – от техните брачни съюзи щели да произлезат трето поколение богове.
Сварог се венчал за Земела, та в техния брак се съчетали огъня и земята – още тлеят огньовете Сварогови в недрата на планините,
зестра на неговата съпруга. Стрибог станал мъж на Дайна  – и досега  вее той над нейните морски владения, а тя се възнася при  него  с парите на земните води. Пъклан взел за своя съпруга Сурана – от тях двамата щели да произходят безчет земни болести и напасти. Накрая  се съчетали великаните Горолом и Ледна, които заедно щели да натворят ледени ветрове и мразовити виелици.

* * *

Голямото Тържество траяло дълго, ала всяко празнуване има своя край. Щом стихнали веселбите, Род отново събрал своите чеда и заговорил:
–   Обични мои  творения, трудът ми на този свят привърши. Оставям   го сега на вас, да го населите и доизваете според своята воля. С тази  цел ви създадох – да увеличите Славата ми и да проявите своята собствена. За мен дойде време да се оттегля. Ала преди да замина, чуйте Закона, който ви завещавам – Закона на Кръговрата. Живот и Смърт, Светлина и Мрак ще се превъртат като колело и вечно ще се менят, тъй ще се менят и природните сезони. Бдете над този закон, защото върху него се крепи цялото Сътворение.
Kато произнесъл тези слова, Богът-Праотец отново се превърнал в могъщ Орел; литнал той в небесния простор, та се изгубил. И до днес никой не знае къде е отлетял, освен Мокоша; ала тя никому нищо не е казвала. Някои мъдреци смятат, че Род спи непробуден сън накрай Вселената; други – че е отишъл да твори нови светове някъде из безбрежните предели на Великата Нощ. Има и такива, според които той е още тук и бди над този свят, ала невидим дори за взора на боговете.
Едва бил заминал Вседържецът и пламнал раздор между чедата на Светлината и Мрака. Защото Чернобог отдавна мечтаел да измести своя Създател от върховния трон и сам да стане властелин на света. И сега, когато Род го нямало, алчността на мрачния бог се разгоряла с пълна сила. Отишъл той при брат си Световит и му рекъл:
–   Искам властта и над Средното царство – тук се полага аз да царувам, а духовете моето име да възхваляват!
Но отвърнал му Световит:
–   Tака бързо ли забравяш бащината повеля, братко? Та нима не бе отредено Средният свят да бъде ничие царство? Ала дори да не бе тъй, пак не бих допуснал да управляваш Яв. Защото знам какво ще е твоето царуване над духовете – тирания над безволни роби, изпълняващи всяка твоя прищявка. Не ще ти го позволя.
Обида и гняв пламнали у Чернобог и викнал той:
–   Ако с добро не ми го отстъпиш, силом ще го взема! Баща ни мислеше, че си ми равен по мощ, ала тепърва ще се разбере дали е тъй!
Тозчаз настръхнали и светли, и тъмни божества; враждебни закани запрехвърчали от едните към другите. Малко оставало да  се нахвърлят един върху друг, ала ги спрял властният глас на Мокоша:
–   Прекратете спора! Наместо да се биете, по-добре сторете облог! Нека всеки да сътвори по един овен, а после ги сборете. Чийто овен надделее, негов да бъде Средният свят!
Съгласили се Световит и Чернобог, и сътворили два Безсмъртни Овена, в които всеки вложил от силата си. Сборили се те и заблъскали чела под сянката на Всемирния Дъб; ала макар силите  им  да  се меняли, ни един не можел да победи другия. Казват, че и до днес се борят някъде двата Овена – когато Белият взема закратко надмощие, мир и радост настъпват по света; ако Черният надделява, заливат го войни и нещастия.
И докато боговете гледали неспирната борба на Овните, предрекла Мокоша:
–   Още не е ударил часът, в който брат ще се изправи срещу брата и сестра срещу сестра си; макар че и такова време ще дойде. Една мирна епоха е отредено да мине, преди това да се случи. Затова сдръжте гнева си и не предизвиквайте излишно Съдбата!
Никой не посмял да й противоречи – нейната дума тежала наравно с тази на Вседържеца; дори Чернобог се умислил. Без да каже  дума,  той се оттеглил заедно с Мора и страховитата си челяд; ала така и не изоставил мрачните си кроежи.

* * *

Празнота велика останала в света след оттеглянето на Род. И много от духовете с времето започнали да се отдават на униние, макар сами да    не виждали причината; незнаен копнеж ги изпълвал по нещо, що не можели да назоват. Видели Повелителите, че нещо трябва да се направи, и се сбрали на съвет, та да открият лек за това угнетение.
Дълго умували, но изход не се намирал. И тъкмо били готови да разпуснат съвета, когато при тях долетяла Мокоша Орисницата.
–   Деца мои – обърнала се тя към събралите се богове. – Чуйте словата на вашия Отец, що ми бяха пратени във видение: "Не болест е това униние, мои първородни чеда, а полъх на ново начало. Досега вие творихте в света на бляновете, ала дойде време да ваете в плът. За живи тела копнеят вашите по-малки братя и сестри, да усещат пръстта под нозете си и вятъра в косите си, а топла кръв да бушува в сърцата им. На вас съм дал от своята сила, спомнете си как бяхте сътворени и ще знаете що да сторите”.
 Повикали Боговете всички духове от различните краища на Горните Селения и им предали тези думи. И радост обхванала духовете,
защото разбрали, че тъкмо това са търсили, макар и без да си дават сметка. Решили тогава Първородните да оформят Средния свят Яв, та да стане достоен дом за бъдещите тела на духовете. Така започнало прекрояването на Видимия свят, в което се включили всички светли богове и повечето духове.
За градивен материал Строителите на Яв отново използвали Петте Стихии. Всеки бог призовавал стихията, която му била присъща,
после смесвал силата й с тази на останалите богове. Така Върховните извайвали планински зъбери, изпълвали морета и изравнявали долини; духовете пък се заели с по-дребните неща. Преданието се разказва бързо, но много векове се трудили Боговете над градежа на Смъртните земи.

* * *
« Last Edit: 10 October 2019, 12:00:15 by nargil66 »

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #2 on: 10 October 2019, 12:05:54 »
Щом привършили градежа на Яв, погледнали Строителите плода на своя труд и възрадвали се очите им. Несравнимо по-прекрасен бил станал Средният свят, макар и още безплоден  – високи върхове имало   в него, блеснали морета и езера, величави облаци и огнени фонтани.
Тогава боговете решили, че най-сетне е дошло време за Сеитбата, която да пресели духовете в телесен облик. Тук Дива разкрила славата си, като сътворила безчет Семена, които да носят бъдещите тела на духовете. Всяко семе щяло да избуи в отделно същество, като по- слабите духове щели да се въплътят първи.
Полетяла Дива над пустата земя и пръснала Семената. Понесени от дъха на Стрибог, те се разнесли на вси посоки и  попаднали  на всякакви места – от планинските  висоти  до  земните  недра,  от равните низини до морските глъбини. Мокоша пък хвърлила над тях чародейство, което мъдреците са нарекли Воал на Забравата – та духовете да заспят непробудно в своите Семена и да забравят откъде са дошли, за да не ги измъчва споменът за Незримия свят. И духовете се заселили в Семената, за да чакат своето време, когато щели да се пробудят като смъртни същества.
Така свършила Епохата на Изгрева и започнала първата епоха на смъртните, позната като Епоха на Възхода.

 
ЧАСТ ТРЕТА. ЕПОХАТА НА ВЪЗХОДА


Дните на Епохата на Възхода се отмерват с раждането на първия от Младите богове. Това бил Богът-Слънце Дажбог, дете на Сварог и Земела. Смъртните го зоват Лъчезарния, а още Небесния Конник. Още   с появата си той окъпал всичко наоколо в  златни  лъчи,  каквито  не били виждани дотогава.
След него се явила Девина Среброликата, Богинята-Луна. Тя нямала яркото сияние на Слънцето, ала била прекрасна с мекия си, хладен блясък. Той успокоява в часовете на отмора и дава утеха в тъмнината на нощта, където в днешно време често бродят силите на мрака.
По волята на Сварог, Слънцето и Луната се отправили да обикалят Кълбото на Мирозданието – та да няма кътче по земята, където техните лъчи да не огряват. Дажбог препуска по небето, качен назлатна колесница, и осветява цялата земя със щитa Хърс, подсилващ неговото сияние. Девина пък плува из безкрая с небесна ладия, и нейн свещен предмет е огледалото Месец, което отразява светлия й лик. Но докато Дажбог осветява поравно всичко там където мине, Девина насочва Огледалото в избрана посока и затова понякога го виждаме в гръб.
Далеч на запад и изток, на острови сред морето, се издигат техните два двореца – единият златен, другият сребърен. В тях Слънцето и Луната слизат да отпочинат след дългото пътуване. Казват, че ако някой ги открие, може да научи всички отговори – защото Дажбог знае всичко, което става през деня, а сестра му Девина – през нощта.
Брат на Слънцето и Луната бил Перун – бог на бурите, със снажно тяло и мълнии в очите. Гневлив е Перун, ала и справедлив – Мракоборец го зоват смъртните, защото мрази всяко зло, а неговите стрели-светкавици безпощадно поразяват изчадията на мрака. С името Перуново на уста влизат воините в битка, за да ги закриля и да им даде сила в боя; пак него призовават, когато е нужно да се  въздаде правосъдие. Своята земна обител богът изградил на най- високия планински връх в Средното Царство, който смъртните днес наричат Бурни връх. Постоянно спохождан от дъждове и мълнии е този връх и само един смъртен е успявал досега да го изкачи.
Най-малък от синовете на Сварог бил Велес Мъдрият, Господар на Зверовете и Повелител на Вълшебствата. Обича той да броди из гори и планини, него почитат търговци, чародеи и скотовъдци. Владенията му са накрай света, в благословена земя, където  отиват  праведните души – тя носи името Ирий или просто Рай.

* * *

С първия изгрев на Дажбог се пробудили и първите духове в своите смъртни одежди. Не минало много време, и се появили растения и зверове безчет, които населили земята. Според природата на всеки дух и мястото, където било покълнало неговото Семе, той имал различен облик, неизвестен дори за боговете; самите те се удивили от това многообразие.
Гъсти гори покълнали от Семената на Дива и големи подводни планини, гъмжащи от живот. Ала нямало още словесни твари, защото само най-нисшите по сан духове били приели физически облик. Дори и така зелената земя омайвала с хармония, невиждана в по-късни епохи.
По това време се родили и децата на Стрибог и Дайна – дванадесет Братя-Ветрове и една сестра. Най-старши от Ветровете били Навей –
Повелител на Юга, Посвист – Повелител на Севера, Довей – на Изтока  и Повей – на Запада. Има и други  ветрове,  но  те  духат  много нависоко и не са познати на повечето смъртни; затова ги наричаме просто Горни Ветрове. Ветровете избрали вторият по височина планински връх в Средния свят – Ветрен Връх – и на него съградили каменен чертог с дванадесет порти.
Сестра на ветровете била богинята на земните води Додола Дъждотворната. Тя властва над небесната влага и от нея твори облаци и мъгли, които напояват земята. Додола е заповедница и на реки и потоци. Тя държи ключовете от всички извори в Смъртните земи, които може да отключва и заключва според волята си.
И тъй, заселили се Младите богове на земята, и настанали честити времена. Зачакали боговете Втората реколта и раждането на
разумните народи, които щели да творят в Средния свят подобно на самите богове. А това време наближавало.

* * *

Първият разумен народ, пробудил се от Воала на Забравата, бил този  на могъщите змейове. Те добили смъртния си облик в древната Огън- Планина – същата, която и до днес бълва нажежена пепел на юг от човешките земи. Там, дълбоко в пламналите пещи на недрата й, сред реките от течен огън и езерата от разтопен метал, били попаднали шепа от Семената на Дива.
Не е знайно колко време са спали Семената, преди да дойде техният час; ала когато той настъпил, цяла Огън-Планина се оживила.
Закъкрили огнените езера и огньове лумнали, а сред пушеците се надигнали снажни крилати фигури. Донякъде те приличали на нас, хората, макар да били по-едри, с люспести опашки и големи огнени криле. Това били праотците на днешните змейове, наричани още същински змейове, защото по онова време носели чиста кръв.
Нагазили змейовете през езерата разтопен метал, който полепнал по люспите им. Така различните метали отредили четирите змейски рода – златен, сребърен, меден и железен.
Много дни живели волно Синовете на Огъня в подножието на Планината. След своето пробуждане те не помнели нищо от живота си като духове, та всичко за тях било ново и непознато. А незнайно за змейовете, Огън-Планина била една от ковачниците на Сварог, Повелителя на Огъня; и тъй се случило, че тъкмо той ги открил пръв.
Най-голяма страст на Сварог било коваческото изкуство. Под  ударите на неговия свещен чук, наречен Пламоков, се появявали какви ли не могъщи светини, които богът дарявал на своите събратя. Щом отраснали двете му първородни деца, Сварог решил да изкове за тях предмети, достойни за мощта им. Оседлал  своята  колесница, теглена от огнедишащи коне, и полетял с нея към бълващата дим Огън-Планина. Но каква била изненадата му, когато съзрял в полите на Планината не безлюдна пустош, а селища на живи създания, каквито дотогава не бил срещал.
Видели го змейовете да се спуска от небето като огнена звезда, та се събрали да гледат невижданото чудо. Щом богът кацнал, страхопочит ги изпълнила и те му се поклонили. Защото го видели в цялото му великолепие на Върховен Дух на Пламъка, несравнимо могъщ и мъдър; макар и да го оприличили на един от народа си. Зарадвал се Сварог, виждайки, че е намерил същества сродни нему; дарил ги със слово и в следващите месеци им предал много от дълбоките си знания за огъня и металите; а схватливите змейове с охота поглъщали цялата му мъдрост. Оттогава са влюбени змейовете в даровете на земната твърд и са ненадминати в ковашкото и ювелирното изкуство.
И казват преданията, че когато Сварог най-сетне се заел да изкове дарове за децата си, Синовете на Огъня вече му помагали; тридесет дни въртяли чукове огненият бог и змейовете; така били изковани златният щит Хърс и сребърното огледало Месец.
През остатъка от Епохата на Възхода змейовете рядко напускали своите земи, освен за да търгуват с останалите народи; но това не значи, че били враждебно настроени. Нямало още алчност и войнолюбие в сърцата им, та често дарявали творенията си и без отплата. И макар срещите на огнения род с други народи да били редки, те подсилвали дружбата помежду им и обогатявали и двете страни.

* * *

Докато първите змейове се разселвали в земите около Огън-Планина, дошло време за пробуждането на други могъщи създания  – исполините. Казват премъдрите книги, че първите Синове на  Земята   се появили в необятните зали на Каменглас – най-обширна от пещерите, що  тъмнеят в  скалната гръд на Сините Планини. Направо  от камъка добили форма тамошните Семена, затова  и до днес  плътта  на исполините си остава здрава като камък. Огромни на ръст били древните исполини, които ние, хората, наричаме великани – някои от тях достигали три човешки боя. В наши дни те са издребнели почти наполовина, но при все това си остават грамадни.
Навред скитали исполините из Каменглас; в началото те се хранели с пещерни мечки, които ловели с голи ръце. А когато накрая излезли от пещерите, пред взора им се разстлали гъсти борови гори. Още тогава исполините се разделили на две племена – едните останали да живеят   в пещерите и по склоновете на Сините планини, а другите избрали за свой дом горските дебри. Тези които останали, живеели по стария начин – намирали подслон в пещерите, обличали се в  животински кожи и се хранели със сурово месо. По-голямата част обаче се заселили в горите. Тъкмо на тях се паднало за пръв път да се срещнат с един от боговете.
Велес, Господарят на Зверовете, често се отправял сам да броди из дивите области на Смъртните земи, където търсел нови и невиждани зверове и птици. Тъй веднъж вещият бог се отправил към северните предели на Средния свят. И докато скитал из тамошните места, внезапно дочул гората да се оглася от могъщи викове. Това били исполините, които така разговаряли, когато били далеч един от друг. Тъй силни били гласовете им, че някой горски исполин трябвало просто да се провикне, за да го чуе негов пещерен събрат, отдалечен  на десетки върсти.
Така ги открил Велес; а на тях им се привидял като огромна сива мечка, под чиито стъпки земята треперела. Затова великаните го наричат още Мечия бог. Защото писано е, че всеки смъртен вижда Боговете различно, според взора на своя ум, макар и те самите да могат да се представят в избран от тях облик.
Заговорил Велес-Мечокът  на езика на исполините и се представил; а    те го обожествили. Попитал ги тогава  богът дали имат нужда от нещо;  и тъй като вечно не им достигала храна, той ги  дарил  със  стада огромни диви биволи, а също грамадни овце и друг добитък по техен размер, и ги научил как да се грижат за тях. После ги оставил, защото видял, че са честити с малкото, което имат. И досега исполините живеят прост живот, близък до земята, макар срещите с други народи донякъде да ги "облагородили" – за добро или зло.

* * *
« Last Edit: 10 October 2019, 12:10:50 by nargil66 »

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #3 on: 10 October 2019, 12:16:07 »
Безгрижна като вятъра, Покровителката Дива често напускала своите небесни чертози и слизала в Смъртните земи, за да танцува под сиянието на Месеца. Нейното любимо хорище било на планината Искрец в източните области, известна с многото си езера. Една ясна нощ богинята отново отишла там, заиграла и запяла  омайна песен; ала този път се случило нещо неочаквано. Докато Дива танцувала, спящите в езерата Семена дочули зова на своята Създателка и се събудили за живот. От тях израсли прекрасни женски създания – юди-езерянки, с млечнобяла кожа и коси като червена мед, бяло сребро и жълто злато. Казват, че се родили единствено девойки, защото ги пробудила песента на самата Богиня.
Това били древните прамайки на народа на юдите, който по-късно се разделил на много отделни племена. От тези първи юди щели да произлезат морските, речните, горските, белите и черните юди.  Тях ние, хората, зовем различно – брегини, русалки, самодиви, вили  и веди.
Изплували юдите от езерата и видели Покровителката да пее и играе, а около нея да избуяват растения и дървеса. Голи и още безсловесни, те не смеели да помръднат, да не би сияйното видение да се разсее. Тъй прекрасна била тази гледка, че останала завинаги в паметта им. И до днес юдите пеят и играят под лунната светлина така, както някога го правела Пробудителката. А като свършила песента си, Дива също ги погледнала с почуда. Крехки и красиви й се сторили тези създания, та веднага се привързала към тях.
Богинята останала няколко месеца на Искрец планина. Тя научила юдите да говорят – както помежду си, така и с езика на растенията и животните; предала им и знанията си за чародейните билки. Някои от езерните деви дотолкова заобичали околните гори, че измолили от Покровителката да замени дара им за живот под водата с този в леса.
Така народите станали два – едните се разселвали по езера и реки, а другите – из гори и планини. Това било първото, но не и единствено разделение сред народа на юдите – още много пъти в идните епохи те щели да поемат по различни пътища. Все пак и до днес,  между повечето им племена има най-близка дружба.
Не само юди, великани и змейове се родили в онези древни дни, но и много други вълшебни създания; ала за тях ще бъде разказано накратко, защото нямат такава голяма роля в описваните събития.
Табуни вихрогони и стада сури елени летели над полята; могъщи кръстати орли виели гнезда по планинските зъбери; духове-полевници живеели в дупки из равнините; дребни джуджета се криели из тревите; имало също много други създания, чиито имена днес са забравени.
Няма надълго да описваме безгрижните години на Епохата на Възхода, само ще кажем, че били построени много прекрасни градове и натрупани много знания, а светът станал красив както никога.
Затова неизмерими са скръбта и болката, които донесли последвалите времена.


ЧАСТ ЧЕТВЪРТА. ВЕЛИКАТА ВОЙНА


Световит даже в дните на щастие не забравял заканата на брат си Чернобог; и зли предчувствия падали на сърцето му, като знаел, че
войната е предречена. Затова със сина си Сварог той тайно започнал да кове оръжия и да се готви; а по входовете към Нав непрестанно стоели на пост зорки духове-съгледвачи.
Ала много незнайни проходи има към Долна Земя; а дори Боговете не познавали истинското коварство на Господаря на Мрака. Той, разбира се знаел що става в Средния Свят; и макар да не участвал в градежа му, това даже още повече усилвало гордостта му и желанието  да го притежава. Докато Повелителите градели, той мислел само за война и разруха; и тъй започнал да събира своя армия.
Още във времената преди духовете да приемат плът, Чернобог бил успял да привлече много от тях с обещания за власт и могъщество; те  са онези негови слуги, които днес зовем бесове и демони.
Ала не те били главното оръжие на Мрачния бог. Казват мъдреците, че когато Дива пръснала Семената на Живота, Чернобог тайно събрал много от тях и ги отнесъл със себе си; тези Семена той покварил със своите тъмни сили. Така били създадени черните народи, изкривени от неговата магия, които завинаги щели да вървят по пътя на злото. Някои от тях са върколаците, цоглавците, аждерите и многоглавите лами, както и омразните черни хали; а също много други чудовища, които дебнат в сенките на нощта.
Не само черни народи и покварени духове влизали  в  армиите  на Мрака. Защото Чедата Чернобогови  също били встъпили в съюзи един  с друг, както Повелителите; и сред тъмнината на Долна Земя се било намножило скверното им котило. Техни потомци били Веявиците, Рарозите, Бесните ветрове, Мориите, както и други многобройни земни напасти.
Дълго чакали и се множали черните пълчища в  сенките  на  Долна Земя; но когато ударил часът,  Черният  Властелин  свикал  своите армии и надул рога Мракобес, за да възвести началото на Войната; и започнала страшната рат, останала в летописите като Велика Война и Рушение на Света. Тъй свиреп бил първият пристъп, че преди Повелителите да се опомнят, големи части от Средния свят се били превърнали в пустош.
 
* * *

Разтресла се земята из всички области на Средния свят. За да прихване в обръч враговете си, Чернобог бил разпратил своите войводи да нападнат от четири посоки. Неговата крайна цел била да превали пръстена на Непристъпните Планини и да завладее Алтир, Камъка на Душите. Чрез него той смятал да създаде нови духове, служещи само нему, та окончателно да потопи в мрак Трите Земи.
Далеч на юг в земята зейнал Гибелният процеп – една от четирите Порти на Долна Земя. От него като кошмарни сенки излетели орляци летящи чудовища – огнени аждери и черни демони с тризъби копия. Водел ги сам Пъклан Изпепеляващият, пръв войвода на подземното царство. Редом с него били и тримата му  синове  Рарози,  всеки  във вид на огнен вихър. Армията на Пъклан изгорила южните лесове и погубила много създания, преди да продължи своя полет на север.
Днес наричаме тези места Овъглените земи и в тях не  вирее нищо. Тъй гъсти били по онова време пушеците от безбройните пожарища, че закрили небосвода – в мрак потънала земята, а двете светила се виждали бледи като догарящи свещи.
Ледна Мразовитата излязла от друга пукнатина в северните земи, следвана от седемте си дъщери Веявици, както и ята черни хали; тя вледенила вътрешното Елмазено море и наближила Белите планини. Напразно се опитали да я спрат Кръстатите орли, които живеели там – щом приближали, крилете им замръзвали и те падали от въздуха към смъртта си. Побягнали орлите; а Ледна не укротила яростта си, докато не покрила с мраз целия Север. После се отправила към Всемирния дъб, умъртвявайки всичко по пътя си.
Пропасти-порти се отворили и на изток и запад. Както мравките излизат от разровен мравуняк, тъй от Източната порта плъзвали пълчища бесове и върколаци. След тях се влачели огромни многоглави лами, заедно със своята предводителка – Сурана Ненаситната. С нея били и многобройните й дъщери Мории – богини на болестите. От всички армии на Чернобог, тази била  най-многочислена.  Пълчищата на Сурана подпалили много от източните  гори,  в  които  по  онова време живеели юди. Накрая ордите стигнали родния дом на юдите – планината Искрец, и онези, които не успели да избягат, намерили смъртта си.
Горолом Помитащият, заедно със своите деветима синове – Бесните Ветрове, както и техните деца Смерчове, възлязъл от Западната порта. След тях идели свирепите орди на цоглавците – еднооки великани, зли сродници на исполините. Дъхът на Горолом опустошил много от горите на надземните великани, които бягали при своите събратя в пещерите, за да се спасят от падащите дървета.
Накрая от Гибелния Процеп излетял самият Господар на Мрака, приел отново древния си облик на Чер Сокол. Редом с него летяла огромна черна Врана - това била неговата съпруга Мора. И докато Чернобог следял от висините хода на войната, Мора като злокобна сянка полетяла над опустошената земя. Тя изричала заклинание след заклинание над кръвта на убитите. Зловеща била нейната жътва и богата, защото много смъртни създания били погубени от Рушителите. Сега от пепелищата се надигали таласъми - черни сенки, неживи подобия на живите, роби на Морината воля.
Тъй отначало не срещнали отпор Чернобоговите армии. Ала това не продължило дълго. Щом се съвзели от първата уплаха, Повелителите също сбрали войнства от всички народи на Яв. Смъртните знаели за пророчеството на Мокоша, затова онези, които били мъдри, се готвели отдавна. И те се възправили срещу Рушителите, за да опазят своя роден свят.

* * *

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #4 on: 10 October 2019, 12:20:15 »
Докато армиите на Мрака напредвали неумолимо към Непристъпните планини, Световит изпратил сина си Сварог да поведе племената на
змейовете. Знаел Световит, че със своя пламенен дух, децата на огъня  ще бъдат най-безстрашните бойци от  всички  смъртни.  А  и  друго имало – змейовете били един от малкото народи, които можели да летят. Сварог взел за оръженосец син си Перун, Властелина на Гърма, който бил изкусен воин; и без да се бавят, двамата се отправили към Огън-Планина.
Там змейовете вече ги очаквали, облечени в бляскави ризници, изковани от тях самите. Сбрал ги Сварог около себе си и заговорил:
–   Чеда на Огъня, сродници мои по дух, настъпи злият час, що бе отдавна предречен. Дошло е време да браним всичко онуй, което ценим и обичаме. Готови ли сте да воювате за земята си?
–   Готови сме! – викнали змейовете като един.
–   Готови ли сте да срещнете мрак и смърт?
–   Готови сме! –  отново  извикали змейовете.
И те приели  Сварог за свой предводител. Полетяло  крилатото войнство на северозапад, за да посрещне напора на Ледна и нейните черни хали.
Двете армии се срещнали край северното подножие на Планините. Връхлетели хиляди змейове върху ятата хали и се врязали сред тях като падащи звезди. Многобройни и страховити били халите – огромни, с множество криле и опашки. Те можели да бълват черна мъгла, да творят вятър, облаци и градушки. Ала войнската доблест на змейовете и силата на техните оръжия нямали равни. Защото войната била в кръвта им; а Сварог им бил показал как да усилват оръжията си с огън и мълнии.
С гръмотевични копия и пламтящи мечове се хвърляли змейските воини върху халите; много от злите чудовища падали посечени, с пронизани сърца. А начело на огнения род летял Перун Мракоборецът със своя лък Гръмовитник. Точен бил неговият прицел; десетки стрели-светкавици засипвали халите и всяка една поразявала целта си.
Мнозина древни змейове и змеици загинали в тази битка; но халите претърпели трижди по-големи загуби. Накрая злите чудовища не могли да устоят на устрема на огнения род. Те били принудени да отстъпят, като избълвали облаци черни мъгли, за да се скрият от гнева на враговете си.
Изглеждало, че синовете на огъня надделяват, но тогава Ледна пратила в битката своите дъщери Веявици. Ледени фъртуни
запратили те по змейовете, та разбили строя им и ги принудили да се разпръснат.
Не отстъпили обаче чедата на огъня, наместо това безстрашно нападнали Веявиците. Гореща била тяхната кръв и не замръзвала лесно, нито крилете им, които били от ефирен пламък. Ала Веявиците били богини и змейските оръжия не можели да ги наранят. И много змейове падали надолу към гибелта си.
Като видял чедата на огъня да гинат, а халите да се готвят за ново нападение, гняв велик пламнал в сърцето Сварогово. Впуснал се той към Ледна и нито хали, нито Веявици можели да го спрат. Накрая стигнал до великанката и люта битка се отпочнала между двамата. На три пъти Ледна сграбчвала огнения бог в своята хватка и на три пъти той се измъквал. Защото макар и по-дребен, Сварог бил далеч по- ловък.
Надделял Господарят на Огъня и девет рани нанесъл на Ледна с меча си Святоплам. Ала преди да нанесе съкрушителен удар, спуснали се към него Веявиците. Макар да не можели да противостоят на огнения бог, те дали на ранената си майка достатъчно време да се оттегли; сетне също побягнали, заедно с оцелелите хали.
Тъй била спечелена Битката на Огъня и Леда; ала змейовете платили прескъпо за тази победа.

* * *

Неутешима била Дива, виждайки безброй свои творения да страдат и гинат. Ала тя знаела, че дори да иска, не може да спаси всички. Затова разпратила птици с вест до всички юди в Източните земи да   се сберат в долината на река Руйна – най-голяма от реките, що извирали от Непристъпните Планини. Че от всички създания, които Дива била сътворила, юдите й били най-скъпи. Тя изпратила дъщеря си Дайна да оглави отбраната на долината.
През това време самата Дива отлетяла до гората Тилилей, която още тогава била най-древната от всички гори; и там  запяла  на дърветата. За скръб, ала и за борба непримирима се пеело в тази песен. Тогава Стражите на гората – огромните Железни дъбове, които били
създадени от Дива по подобие на самия Първораст, се раздвижили, изтръгнали се от корен и дошли при своята повелителка.
–   На твоите заповеди, Животворна – рекъл най-старият дъб. – Ще сторим каквото можем, за да спрем това зло.
–   В долината на Руйна отидете – заръчала им богинята. – Там сега сте нужни най-много. Ако изгубим тази долина, нищо не ще възпре врага  от изток.
–   Както заповядаш, Богиньо – отвърнал Стражът.
Тъй тръгнала на поход цяла гора Железни дъбове; а Дива полетяла из Средния свят, за да спаси каквото е останало.
В това време първите юди достигнали до реката – речните по вода, а горските по земя. Горските юди можели да  тичат бърже като кошути,  та не могли да ги застигнат пълчищата на Сурана.  На  западния бряг  на Руйна ги очаквала Повелителката на  Водите  с  двама  от  синовете си Ветрове, както и десетки Вихрушки – нейни  внучки.  За  онези, които нямали защита, Дайна била пренесла по реката всякакво въоръжение. Тъй скоро се събрали всички юди; сетне зачакали появата на врага.
Не закъснели Суранините орди – тъй многобройни били, че когато се задали в далечината, на изток земята почерняла, докъдето поглед стига. Тридесет пъти надвишавала мрачната армия броя на защитниците.
Най-отпред се задавали големи глутници върколаци – грамадните свирепи вълци на подземния свят. След тях се нижели неизброими пълчища от бесове – грозни, от всякакъв вид, стиснали в ръце криви копия и бойни коси. Сред цялата тази сган се извисявали туловищата  на ламите – змиеподобни чудовища с множество глави. В самия тил била Сурана със своите тридесет и три дъщери Мории.
Наближили реката вражеските пълчища. Уверена в силите си, Сурана хвърлила върколаците в атака. Нагазили първите от тях в реката, ала щом навлезли навътре, изотдолу ги сграбчили речните юди и ги завлекли към дъното, та ги издавили до един. Стъписали се останалите; ала Сурана наредила да не спират атаката. Тя знаела, че юдите са твърде малко, за да се справят с всички. И допуснала голяма грешка – защото забравила за Повелителката на Водите. Изчакала Дайна, докато повече от половината върколаци били в реката, после накарала цялата й повърхност да  забушува.  Много  от  злите  вълци били погълнати от вълните, а горските юди лесно се  разправили  с онези, които успели да прекосят. Тогава Сурана прекратила атаката и пратила напред хиляди бесове-лъконосци.
Облаци черни стрели запратили те; но излезли напред двамината
Братя-Ветрове и с дъха си разпилели стрелите. Разбрала Сурана, че победата няма да е така лесна, както мислела в началото.
Решила тя да пусне напред основната си мощ – ламите. Те били тъй огромни, че когато навлезли в реката,  главите  им  стърчали  високо над водната повърхност. Оново развълнувала реката Дайна, ала това само забавило чудовищата. И макар през това време юдите да ги обсипвали със стрели, не спрял техния ход. Преминали първите лами реката; и втурнали се напред горските юди, за да ги възспрат.
Скачали те по гърбовете им и забивали копия в ламските шии. Ала се разбрало, че ламите се изцеряват сами – всяка нанесена рана бързо
зараствала. Принудили се юдите да отстъпят, а Дайна пратила напред Вихрушките. И макар въздушните деви да не можели да наранят ламите, тромавите чудовища се залъгали с тях и спрели своя ход.
И тъкмо когато Сурана се готвела да прекоси реката с останалата си армия, от юг най-сетне се задали Железните дъбове. Страховит бил видът им – исполински ходещи дървета със стволове твърди като стомана.
Земята потреперила, когато древните Стражи на Тилилей се сблъскали с многоглавите лами. С корени и клони могъщите дървета мачкали телата на ламите и трошали костите им. Тогава цялата армия на Дайна се впуснала да помага. Разбрало се, че бъде ли отсечен рогът на ламските опашки, раните на чудовищата спират да зарастват. Ето как защитниците изтребили всички лами от западния край на реката и спрели напора на Сурана.
Една трета от армията си загубила Сурана Ненаситната. Опозорена, тя била принудена да се оттегли. Така била спечелена битката при Руйна.

* * *

« Last Edit: 10 October 2019, 12:22:18 by nargil66 »

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #5 on: 10 October 2019, 12:28:07 »
Докато се водели сражения на север и изток, Стрибог свикал своите синове и внуци на Ветрен връх. Дошли всички, освен онези, които бил изпратил в помощ на съпругата си. И като се събрали, Бащата на Ветровете заговорил:
–   Деца мои, дойде време да дадем своята дан във войната. Докато ви говоря, от запад напредват вашите зли братовчеди, начело с омразния Горолом. Само вятър може да бори вятъра, затова ние ще се заемем с тях.
–   Да не чакаме тогава, татко! – викнал Южнякът Навей. – Води ни!
–   На бой! – надали викове останалите Ветрове. – Да не губим време!
И повел ги Стрибог Бурният, Властелин на Четирите посоки. Полетели Ветровете с цялата си бързина на запад, където небосводът вече
тъмнеел от пристъпа на злите им сродници. Високо в небето се сблъскали с Бесните Ветрове.
Малко е казано за тази  битка  в преданията  – само  исполините могли да я видят от пещерите си.  Но разказват  те, че самият въздух се цепел  от устрема на двете стихийни сили. Ту на една, ту на друга страна клоняла победата. Огромни черни смерчове с буботене метели земята, могъщи вихри с рев се разбивали в тях и ги разпръсвали. Във въздуха като леки съчки се носели стволове на вдигнати вековни дървета.
Долу, в равнината, еднооките цоглавци се разбягали кой накъдето свари, за да се спасят от погрома. Много от тях били погълнати от стихията.
Три дни и нощи траяла Битката на Стоте Вятъра. Накрая и двете страни се оттеглили за почивка; и смълчала се опустошената равнина.
Но Стрибог и неговите синове постигнали целта си – те удържали западните предели и попречили на Горолом да пресече
Непристъпните Планини.

* * *

Ярост безумна обливала Чернобог, като виждал три от своите армии да отстъпват. Той настигнал Пъклан и му заповядал да не напредва към Планините, а да вдигне стан южно от тях. Сетне пратил вест на останалите си пълководци да се сберат при него.
Унизени, те пристигали с армиите си един по един, за да се изправят пред страшния гняв на своя Властелин. Така отново се вливали в едно пълчищата на Долна Земя.
На третия ден дошли всички. Полетял  Господарят  на  Мрака  над своите легиони да огледа загубите; и видял, че все още владее огромна мощ. А в далечината на талази идела също тъй многочислена армия – това били таласъмите, водени от Мора. Неизброими били те, с
различен размер и форма, според създанието, от което били вдигнати; но всички имали сенчеста плът, като че изтъкана от черен дим.
Разсмял се тогава Чернобог, а Властителката долетяла при него и рекла:
–   Ето моята отплата, съпруже, за всички погубени животи, които ми дари. Поведи тези сенки сега към победа и зарадвай ме с още гибел!
–   Ще я имаш, Царице на Мъртвите! – обещал й Чернобог. – И когато аз седна на върховния трон, ти ще седиш отдясно на мене!
Вдигнал той цялото си войнство от чудовища и сенки и потеглил с него на север, към Непристъпните Планини, където го очаквали армиите на Повелителите.
А те също не стояли със скръстени ръце. Знаел Световит, че народите    на Яв не ще устоят в открит бой с ордите на Долна Земя. Затова той свикал богове и  смъртни  в подножието на  Планините; сетне наредил на Земела и Дайна да изградят редици укрепления по скалистите склонове. И докато Дива и горските юди церели ранените, а Сварог и змейовете ковели оръжия, двете богини вдигали стени, ваели бойници и пълнели водни ровове. Помагали им исполините, като донасяли грамадни скали и дървета. През трите дни, докато Чернобог сбирал своите армии, те свършили това велико дело.
На четвъртия ден по заник Ветровете известили приближаването на врага. Като черен прилив от юг се задали Чернобоговите орди. Никога по земята не е имало по-многочислена армия от онази тогава.
Разположили се мрачните легиони в широк полукръг около планинските склонове; сетне Черният Сокол надал смразяващ писък и първите редици с рев се втурнали напред. Така започнало най-голямото сражение в историята на Троесвет.
Пълчища бесове и таласъми като мравки плъзвали към укрепленията. Първите били пометени от мощта на Ветровете, ала нови и  нови идвали. А Чернобог пропищял повторно – и литнали нагоре Горолом и Бесните ветрове. Стрибог и синовете му се принудили да  ги пресрещнат, преди да достигнат стените. Високо в небето се сборили Ясни и Тъмни Ветрове и се  зареяли  надалеч –  този път  никой от тях не искал да сее разруха сред своите.
А бесовете и таласъмите продължили напред и достигнали първите ровове. Широки и дълбоки били рововете – всеки като голяма река. Дръпнали се назад таласъмите, уплашени от водата – тъй бранителите разбрали тази им слабост. Ала бесовете продължавали да напират.
Хиляди от тях били издавени от Господарката на Водите или избити от мълнии и стрели. Накрая те изпълнили рововете с телата си; та следващите бесове и таласъми минавали по тях като по мостове.
Виждайки, че първите редици наближават стените, Световит пратил да повикат Додола Дъждотворната, малката сестра на Ветровете. Сътворила тя тъмни облаци и пороен дъжд се изсипал над сганта Чернобогова. Това било пагубно за таласъмите – водните капки наранявали сенчестата им плът. Под проливния дъжд те се топели и чезнели като дим.
Разгневил се Чернобог и наредил на Веявиците да разтурят дъждовните облаци. Сетне заповядал на Пъклан да  поведе въздушната си мощ – Рарози, аждери, демони и останалите хали. На орляци се вдигнали чудовищата и полетели напред към стените.
Но ето, че литнали срещу им Сварог и Перун начело на змейове и кръстати орли; и впили се в тях като клин. Свирепи чудовища били аждерите, които днес хората от север зоват дракони – с чевръсто
тяло, покрито с костни плочки, здрави като желязо. Големи криле имали и яки опашки, а от устите си бълвали пламъци. Ала змейовете били неподатливи към огъня и могъщи воини; за тях аждерите  не били по-страшни от халите. Те скоро открили слабото място на коремите им – тъй падали пронизани много от огнените чудовища.
Демоните дали по-голям отпор на огнения род, защото били изкусни копиеносци; затова пък те ставали  плячка  на  огромните  кръстати орли. Не се дали змейовете и орлите ни на демони, ни на дракони – не знаели страх сърцата им. И за всеки убит змей или орел падали по
трима врази. А през това време Сварог и Перун се сборили с Пъклан и синовете му Рарози – и огън и мълнии обагряли небето.
Под тях наземните сили Чернобогови на вълни се катерели по стените. Появили  се тогава  исполините  със скали  и  дървета,  които запращали в морето от врагове. Много бесове и таласъми били премазани, ала и много продължавали да пълзят нагоре; а горските  юди  ги  засипвали със стрели и погубвали с копия онези, що успявали да се качат.
На сутринта, като видял, че силите му оредяват, смирил Чернобог гордостта си и наредил отстъпление. И ордите се оттеглили, като оставили след себе си планини от трупове на свои, давайки кратък отдих на защитниците на Планините.
Още на втората нощ дошъл новият пристъп. Този път напред вървели цоглавците, стиснали в ръце огромни боздугани и секири. Сред тях стърчали туловищата на ламите – и всяка носела обсадна кула на гърба си, пълна с бесове. По-отзад, други лами хващали големи скали с устите си и ги запращали по стените като живи катапулти. Зад цялата тази сган идели още бесове и таласъми.
Застанал тогава на стените Перун със своя лък; и засипал с мълнии ламите-кули, та погубил много от тях. През това време цоглавците
изкачили укрепленията и влезли в бой с надземните исполини. Тежка била битката; но ето, че се появили Железните дъбове, които досега чакали знак от Дива, и се впуснали да помагат в сражението. Падали цоглавците покосени и пълен бил техният разгром.
Обезумял тогава Чернобог и хвърлил напред всичките си сили, без да мисли за загубите; точно това и чакал неговият брат-близнак. Дошло време да използва своята скрита сила, която пазел за последния миг.
И когато орди бесове, таласъми и чудовища се втурнали напред, ясна светлина пробила черните облаци; и от небето в целият си блясък се спуснал Дажбог Лъчезарният, Богът-Слънце. Тъй ярко било неговото сияние, че всеки, който го погледнал, ослепял на мига. А народите на Яв знаели за идването му, та закрили очи. Колкото до таласъмите, още щом били докоснати от слънчевите лъчи, се стопили като дим по вятъра - ни един не останал.
Победен бил Чернобог, но не можал да приеме поражението – с грозни писъци полетял към Дажбог, за да го погуби. Огромен се извисил
Черният Сокол над младия бог; разтворил той свирепата си човка, та отведнъж погълнал Слънцето; и тъмнина велика легнала над света.
Заплакали народите на Яв, мислейки, че Дажбог е изчезнал навеки; ала това не било краят. Защото е писано, че Мракът не търпи
Светлина вътре в себе си – такава е същината на неговата природа.
Изведнъж злият бог пропищял от болка – лъчите на Слънцето го изгаряли отвътре. Замятал се той във въздуха, ала нищо не помагало; докато накрая не се принудил да изплюе  плячката  си.  Грейнало отново Слънцето; а Чернобог-Соколът, като съзнал, че е сразен напълно, загубил сили и рухнал надолу безпаметен.
Хванали го тогава Повелителите, та го оковали с дванадесет свещени окови. Не другаде го приковали, а за самия камък Алтир, що толкова искал да притежава – и там го оставили да пищи от ярост.
А Чедата на Мрака, като видели Господаря си поразен, побягнали в ужас с остатъка от своите армии. Повелителите ги гонили чак до Гибелния Процеп, докато се укрили обратно в подземното си царство. Нямало повече сражения – достатъчно смърт бил видял светът.
Така свършила Епохата на Възхода и започнала Епохата на Превала, когато Боговете отстъпили  властта над Средния свят на смъртните  –  тя е Епоха на най-великите царе и най-могъщите чародеи, които историята познава.

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #6 on: 10 October 2019, 12:41:00 »
ЧАСТ ПЕТА. ЕПОХАТА НА ПРЕВАЛА


Казват мъдреци, че човекът – малък във великото и велик в малкото  –  се появил в незнайна долина на  юг, скоро след  времената на  Рушение. В отличие от по-древните народи, рода човешки сбирал в себе си поравно от всички стихии. От земята хората получили плът, от водите взели кръвта, от въздуха – диханието, от огъня – топлината, от ефира –   мисълта. Нямали праотците ни нито могъществото на змейовете, нито крепкостта на исполините, нито вечната младост на юдите. Другаде била тяхната сила – в мисълта и разума.
Първите хора бързо открили как да изработват сечива, без да ги учи никой бог. При все това те живеели като диваци, на много племена, скитащи из пустошта. По онова време животът съвсем не бил така лесен, както преди – много места още носели белезите на разрушението. Глад и жажда мъчели хората, а  слабите им  тела  често се поддавали на болести, които през Войната били плъзнали по света.
Не е знайно колко дълго са бродили хората из далечните южни земи.  Но е сигурно, че накрая племената им се разделили на три – едните се отправили на северозапад, другите на североизток, а третите останали да живеят из южните земи.
Онези, които останали на юг, живели още много векове под жаркото слънце и кожата им станала тъмна. Днес те са същите, които населяват земите на Арапия и Рубия.
Вторите, които поели на северозапад, накрая достигнали бреговете на Вечното Море и се заселили там. След векове  техните  потомци основали Крайморските царства – Амзория, Триян, Самфир и островното царство Норн.
Последните, които поели на североизток, след време заживели във Великата Степ. Те опитомили табуните диви коне, които препускали из степта, и се научили да ги яздят. Това са нашите собствени предци, които отпосле основали царствата Каталия, Фангория, Беловодия и далечен Тагай.
Така се разселвали хората, без да подозират за съществуването на по- древни от тях народи. А срещата с тях била неизбежна.

* * *
 
Щом се завърнали на планината Искрец, юдите я заварили опустошена от войната – пресъхнали били езерата, а горите изгорени. Заплакали юдите и замолили Дива да им помогне. Тогава тя им се явила във видение и продумала:
–   В Тихия лес отидете, и там чакайте знак. Щом дойде време, ще ви проводя пратеник, за да ви отведе в новия дом, който ще ви
подготвя. Когато ви се яви, веднага ще го познаете.
Преселили се юдите в Тихия лес - голяма гора на север, която била пощадена от войната; а в това време Дива отишла отново на Искрец Планина. Запълнила езерата, а наоколо възвисила могъща букова гора. После взела от всички растения, които спасила от гибел, и с тях засадила неземно красива градина, изпълнена  с  много  красоти, каквито нямало никъде другаде. Там посадила и белокоро дръвче – първата Златна ябълка, даваща младост на  всеки хапнал от плодовете  й.
Когато всичко било готово, Богинята изпратила своя вестоносец – шестокрилият елен Яснорог. Пристигнал той при юдите, заговорил с глас и ги приканил да го последват. А в покрайнините на Тихия лес вече ги чакали стада крилати елени и кошути. Те понесли горските моми на гърбовете си и с тях полетели обратно към Искрец планина.   И до днес юдите яздят сури елени – техни най-верни питомци.
Когато еленовите ездачки превалили билото на планината, гледката на Свещената гора спряла дъха им. Водени от Яснорог, елените кацнали край гората и навлезли навътре, докато накрая стигнали до Градината. Прехласнали се юдите по тази красота, а Яснорог ударил с копито по земята и казал:
–   По волята на Богинята, тук да съградите своя град!.
И горските юди съградили прекрасен град, който нарекли
Светолъчна. Те избрали за своя царица юдата Вила, която можела да чува гласа на Богинята насън и наяве. Могъща чародейка била Вила, повелителка на вихри, растения и животни. Единствено по-голямата сестра на Вила – Веда, не й отстъпвала в магическото изкуство; но Веда тайно завиждала задето не тя, а сестра й била царицата. Тъй, бавно покълвала злоба в сърцето на Веда, която в сетнешни времена щяла да я повлече към мрачната й участ.

* * *
 
С края на Великата Война,  змейовете също  се завърнали по родните   си земи. Преди Рушението те живеели на отделни родове, ала общата им орис ги била сближила. Решили чедата на огъня  да  създадат единна държава, за да няма разногласия помежду им. За свой цар те избрали войводата Огнеплам от рода  на Златните змейове,  който се бил прочул с прозвището Халоубиеца.
През властването на цар Огнеплам, в земите около Огън-Планина изникнали градове; а в самото й подножие той изградил своята
столица Златоград от изпечен камък и ценни метали. Велик бил този град, пръв по големина и великолепие сред змейските градове. Днес развалините му са погребани в земята, ала тогава бил бисерът на
змейското царство. Имал високи червени стени, обкичени с мозайки от цветен мрамор, и златни куполи на дворците, пред които палатите на днешните змейски князе бледнеят. Вместо ров пред стените му имало огнена река, течаща от Планината.
Минали векове. Змейските племена ставали големи на брой, а земите им отеснявали. На юг повече не можело да се разширяват  –  натам било пустиня. Затова пък през своето дълго царуване Огнеплам
Велики разширил владенията си във всички останали посоки. А когато змейовете най-сетне достигнали пределите на Великата Степ, те за пръв път се срещнали с човеците.
Тъй се случило, че Огнеплам бил излязъл на лов със свитата си и подгонил крилат елен; дали е било случайност или еленът бил пратен от боговете, това никой не знае, но животното все се излъзвало. Увлечен в преследването, змейският цар се отклонил далече на изток.
Еленът така и не бил уловен; но Огнеплам и не помислил да го гони повече при вида на странните същества,  на  които  попаднал.  Това били конните хора от източните племена. В онези дни те още скитали от място на място, без да имат собствена земя.
Щом хората зърнали синовете на огъня, сметнали ги за богове. Велика мощ изпълвала змейовете – яхнали крилати жребци, дарени им от
Сварог; а древният огън струял от очите им. Проснали се човеците на земята в благоговение и страх; а змейовете се почудили на вида им. И понеже езиците на двата народа се различавали, отначало било
трудно да се разберат. Но хората били схватливи  –  само  за  няколко дни те опознали змейския език и можели да разговарят с огнения род. Разбрало се, че са се запътили на север в търсене на земя, в която да се заселят; техният вожд се казвал Баян.
Тогава цар Огнеплам поканил Баян и народа му да се заселят в покрайнините на змейските владения. В по-късни времена потомците на Баян основали там царство Фангория. Близостта с хората донесла както добро, така и лошо за змейския род. Добро, защото хората от народа на Баян станали най-верни съюзници на огнения род; лошо,
защото след смесването на двата народа кръвта на змейовете отслабнала. Затова в днешни времена те са изгубили много от древната мощ, що имали в началото.

* * *

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #7 on: 10 October 2019, 12:44:11 »
Честито заживели юдите в Свещената гора. Стопанували над растения, животни и птици; никоя благина или плод не липсвали в горите им. Само едно понякога ги натъжавало – че били народ само от женски същества и нямали нито мъже, нито деца. С времето самотата  им ставала все по дълбока, и все повече някога веселите и безгрижни дъщери на гората залинявали от скръб.
Като виждала мъката на сестрите си, царица Вила отишла в светилището на Богинята и й се примолила:
–   Защо, Животворна, на нас е отнето онуй, що е дадено на  всички други? Виж дивите зверове – еленът и неговата кошута, орелът и орлицата, които заедно дават плода на нов живот. Защо ние, които се пробудихме от песента на  Живота,  единствени  стоим  без  сродни души, безплодни?
Дълго се молила царицата на юдите, докато накрая заспала. А Дива й се явила в съновидение и с усмивка на уста заръчала:
–   В Тилилей отидете, там ще откриете каквото търсите.
Надежда пламнала у юдите, щом чули тези думи; голяма свита била пратена на юг към Тилилейския лес. А незнайно за юдите, дълбоко в гората живеел народ от горски мъже, които зовели себе си русалии. Те били пробудени от Велес, Господаря на Зверовете  – другаде е казано  как станало това.
Като неземни видения се сторили юдите на местния народ и те посрещнали пратеничките с богати дарове. А щом юдите видели русалиите, разбрали че това са търсели – защото макар да им се стрували донякъде груби и недодялани, нещо ги теглело към тях, както никога дотогава.
Надошли юди в Тилилей, и  скоро цялата гора се  огласила от  звуците на сватбарски гайди и тъпани. Самата царица Вила се венчала за Мусаил, царя на русалиите. Скоро челядта на русалии и юди населила Тилилейските дебри и между  вековните  дървета  зазвънял  детски смях. Всяко дете на юда и русалия носело облика на бащиния или майчиния си род, според това дали било момче или момиче. Така момчетата израствали пълнокръвни русалии, а момичетата – юди.
Честити дни настанали за двата народа, и задълго нищо не помрачило тяхното щастие. Ала минавало времето, и на юдите започнал да им липсва техния древен дом – планината Искрец – с нейните езера и бистри извори. Русалиите обаче и дума не давали жените им да напуснат Тилилейския лес. Ревнив и необуздан станал техният нрав. За да не бъдат изоставени, те заплели с магия пътеките в цял Тилилей, та ни една юда да не може да напусне пределите му.
Останали юдите в Тилилей, ала посърнала радостта в сърцата им. Защото макар и да обичали своите мъже, волни били те по дух. И жриците отново се обърнали за съвет към Богинята:
–   Кажи ни що да сторим, Животворна! Душите ни са раздвоени – копнеем за свобода, а мисълта за раздяла ни натъжава. Обикнахме Тилилей и русалиите, ала тъгуваме за Искрец и Свещената гора –
тежки са тукашните сенки, а тъй прелестно бе сиянието на Стоте езера!
Тогава в Тилилей дошла самата Дива; и целият лес блеснал от нейната светлина. Насъбрали се русалии и юди, а Богинята заговорила:
–   Чуйте думите ми, синове на Тилилей! Не ще позволя да държите повече в плен своите съпруги, макар и от обич. Та нима не знаете, че любовта е птица, която в клетка умира? От  сега  нататък  ще  ги виждате  веднъж годишно, за един  месец  в началото на  есента.  И не те ще идват при вас – вие ще отивате при тях. Тъй повелявам!
Това дало началото на обичая Русалски Седмици, който хората наричат още Юдински Сватби. Всяка година и юди, и русалии се
готвят за празника с най-красивите си дрехи, украшения и дарове. Тогава навсякъде в юдинските гори се чува свирня на гайди, гусли и тъпани, а горските дъщери стават весели и благосклонни към всички срещнати. Те танцуват, окичват с венци и поят гостите с  бяла медовина. Всяка млада юда си избира свой жених – русалия, а по-рядко и човешки момък – с когото лудува до края на празника. Повечето юди и русалии са били заченати през Русалските Седмици.
В края на празника юдата и избранникът й се разделят, и ако са се харесали, се срещат и на другата година. Подобни обичаи днес има и в някои човешки селища, близо до юдинските земи.

* * *

Изминали векове от първата среща на хората с древните народи. Те вече почитали Повелителите, познавали металите, строителството, лечителството и вълшебствата. С ум и невероятно усърдие хората усвоявали уменията на другите народи, а скоро започнали и да изнамират свои. На изток и запад от Непристъпните Планини се появили десетки градове, а тези градове скоро се обединили в първите човешки царства. Това били царствата Амзория, Самфир и Триян на запад, Фангория, Беловодия и Тагай на изток, а далеч на юг било създадено царство Рубия.
Най-големи познания придобили хората от крайморското царство Амзория. Прочути търговци и мореплаватели били амзорците – тъкмо те построили първите кораби; пак те открили звездобройството, алхимията и механиката. Казват, че ги покровителствал самият Велес Мъдрия, когото те наричали Великия Чудодей.
Не само науките и занаятите овладяли хората от Амзория, а и магическото изкуство. Тъй могъщи били техните вълшебници, че
изградили град единствено със силата на чародейства, без да наемат       и един строител или зидар. Това бил Ефирният град, столица на Амзория – най-голям и прекрасен от човешките градове, цял облят в перлено сияние. А в средата му се издигала Елмазената  кула, школата за вълшебници – наречена с това име, защото била направена от бял кристал. Тъй висока и изящна била кулата, че малко  оставало  да пробие облаците. Едва ли могат да предадат летописите  нейната красота и блясък. В Ефирния град  вълшебствата били  нещо обичайно  и почти всеки жител ги владеел. Даже сградите и улиците били осветявани от магически фенери.

* * *


Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #8 on: 10 October 2019, 12:49:11 »
Седем века минали от възкачването на Огнеплам на престола. Остарял цар Огнеплам – че макар змейовете  да  били  дълголетен народ, те все пак били смъртни. И тъй, на сетния си одър старият цар отстъпил престола на своя първороден син на име Огневит.
Но не приличал Огневит на баща си – горделиво било сърцето му. От край време смятал огнения род за превъзхождащ всички останали народи. И като знаел на каква почит се радвал Огнеплам Велики през своето царуване, той не искал да остане незапомнен – решил на всяка цена да надмине славата на баща си и да поведе змейския род към могъщество. Горди и пламенни слова изрекъл новият цар пред своите поданици – в тях той говорел за величието на древните змейове и несравнимата им доблест през Великата Война:
–   Синове на огъня – говорел Огневит. – Нима забравихте откъде сме дошли? Нима загърбихте паметта на своите бащи, та днес се месите с немощни човеци и се поставяте наравно с тях? Та кой друг народ има нашата слава, дори и между древните – дивите исполини ли, що не познават метала и още се хранят със сурово месо? Или юдите от Езерните Планини, които не знаят  друго, освен  песни  и  танци? А що да кажем за болнавите човеци, които се заселиха из земите, на които  ние имаме по-голямо право? Та не бяха ли нашите бащи онези, що обръщаха в бяг и най-страшните чудовища на Мрачния Властелин?
Не дадохме ли ние най-тежката дан през Войната?
Така се полъгали по думите му неговите събратя и в тях пламнал огъня на гордостта.
Още с първия закон, който издал, новият цар възбранил браковете между змейове и хора. Защото през властването на стария Огнеплам много Синове на огъня взимали човешки дъщери за жени. В змейското царство вече имало мнозина змейовити – рожби на браковете между змей и човек. А макар и по-силни от човек, змейовитите нямали мощта на чистокръвните змейове.
Но не спрял дотам Огневит – той проводил пратеници до всички човешки и други царства, граничещи със змейските земи, а и отвъд тях, и поискал да му плащат данък – уж за закрилата, която змейското царство щяло да им даде. Мнозина се подчинили, но имало   и такива, които отказали – това били царствата на древните народи, както и някои от западните човешки  царства.  Тогава  Огневит решил да ги убеди със силата на оръжието – и тъй започнали  Змейските войни.

* * *

Още преди столетия, с разрастването на тяхното царство, змейовете стигнали до владенията на западните човеци. По време на царуването на Огнеплам хората основали царство Триян, което станало едно от най-големите и богати човешки царства. Богатството им се дължало най-вече на благородните метали и камъни,  които  триянците добивали в Червените планини. Открай време Огневит съветвал своя баща да отнеме от хората тези планини, където били едни от най-големите залежи на златна руда в целия Среден свят. Но Огнеплам, който помнел ужасите на Рушението, не искал  да  води  война  с никого, най-малкото за богатства. И сега, след като се бил възкачил     на престола, Огневит веднага потърсил повод да нападне Триянското царство.
За да умилостиви нашественика, тогавашният цар на Триян – Берез, пратил богати дарове на новия цар; ала това не било достатъчно за алчния Огневит. Скоро той поискал такъв безумен данък в злато, че Берез трябвало или да откаже, или да разори хазната си. И той отказал. Тогава Огневит обявил война на хората от Триян.
Като познавал мощта на змейовете, цар Берез сключил договор с две  от Крайморските царства – Амзория и Самфир, на които платил богато за помощта. На самия Огневит помагали вечните съюзници на Змейското царство – хората от Фангория, както и някои от конните племена на Великата Степ.
Три години траяла войната между хора и змейове. Не очаквал Огневит такава съпротива от хората, които дотогава смятал за най- немощна раса. Могъщи воини били змейовете, ала човеците се биели с хитрост и изнамирали нови оръжия и военни стратегии, които сварвали огнения род неподготвен. Така те спечелили много битки. Особена сила имали хората от Амзория с техните учени и вълшебници –   тъкмо по време на войната със змейовете амзорците изобретили първите гръмострели, от които по-късно произлезли пищовите и пушките.
Ала макар съпротивата на триянците и техните съюзници да тряла дълго, те не можели да се мерят с мощта на змейския цар. Много човешки синове проляли кръвта си през тази война, докато накрая хората се предали.
Неизгодно било съглашението за мир – големи човешки владения преминали под властта на Змейското царство, а трианците загубили Червените Планини. Но преди да напусне залата,  където  бил подписан договора, цар Берез се обърнал към Огневит и го проклел с думите:
 –   Това злато, което с кръв отне от нас, с твоята кръв да се покрие, и с тази на събратята ти!
Изсмял се само Огневит на тежката клетва, защото не виждал как може да го сполети; после се качил в колесницата си и победоносно се завърнал в Златоград.
Скоро към змейската столица пътували стотици  товари  благородна руда. Нечувана гордост се разгоряла в гърдите на Огневит в неговия дворец, цял потънал в разкош – тъй богат бил станал, че хазната му не можела да побере всичките съкровища на царството. Затова заповядал на своите майстори-златари да му направят градина, в която цветята и дърветата да бъдат изработени от чисто злато, сребро и скъпоценни камъни. Тъй била сътворена Златната градина, за която има съчинени много песни и предания. От нея идва и поверието на хората, че в змейските земи има цели гори от благороден метал.

* * *

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #9 on: 10 October 2019, 12:53:58 »
Горделиви и войнствени станали змейовете – от някогашни защитници на Средния свят те се превърнали в негови завоеватели. Още никой друг народ не можел да им съперничи във военното изкуство, а способността да летят им помагала неимоверно. Под алените знамена на цар Огневит се сбирали цели армии в бляскави доспехи. За няколко десетилетия по границите на някогашното змейско царство - сега Змейска Империя - били издигнати могъщи крепости, а много човешки владетели на изток, запад юг станали васали на Огнения цар. Владенията му се простирали от Непристъпните планини на север до Вечното море на запад, а на изток достигали чак до бреговете на Сапфирено море. Ала когато Синовете на Огъня достигнали Сините планини на северозапад, срещнали достоен противник – исполините.
След Великата Война, исполините се били върнали към стария си начин на живот. Те преживявали от скотовъдство, лов, каменоделство и дърварство, макар сред тях да се появили и неколцина чародеи.
Повечето живеели на открито, отглеждали големи стада добитък и правели домовете си от съшити кожи, натрити с мас срещу вятъра и дъжда. Малкото им по-големи селища били направени от дялан камък и борови трупи, а дори най-издигнатите вождове не живеели в голямо охолство.
Не ламтяли великаните нито за власт, нито за военни победи; но не скланяли глава пред никого, камо ли да дадат нашественик да
пристъпи в земите им. Надменни слова изрекли змейските пратеници пред Съвета на вождовете и поискали великаните да им плащат дан, както били сторили мнозина други. Разлютили се тогава вождовете и дали на пратениците да занесат за „данък“ на своя цар не дарове, а торба вмирисана меча карантия.
Разгневеният Огневит веднага свикал своите войводи и започнал да се готви за война. Ковачниците в подножието на Огън-планина не спирали да бълват черен пушек. След няколко месеца огромна армия змейове нападнала великанските владения.
Макар змейовете да били изкусни воини и с по-добро въоръжение, Синовете на Земята познавали планините като петте си пръста, а суровата им сила нямала равна. Те не добивали метали, ала това не ги правело по-малко опасни. В открит бой били страховити, дори жените-великанки излизали да се сражават наравно с мъжете. Най- силните се биели с огромни боздугани, издялани от стволове на изтръгнати дървета, а плътта им била тъй здрава, че вместо брони им стигали само мечи кожи. Казват летописите, че някои млади мъже- исполини дори се впускали в битка тъй, както ги е създала Майката земя, носейки само оръжието – та да  покажат смелостта си на своите    и на враговете си.
Много време не стихнали боевете в подножието на  Сините  планини. Ала змейовете все пак взели надмощие над исполините и техният боен вожд Въртигор – изкованите с магия оръжия, по-добрата стратегия и умението да летят дало голямо преимущество на огнения род.
Принудили се исполините да се укрият в пещерите Каменглас при своите по-диви събратя и да се отбраняват отвътре. Тогава Огневит наредил на воините си да навлязат в пещерите – и така допуснал огромна грешка. Във вътрешността на планините исполините на Въртигор, обединени с племената на пещерните исполини, дали такъв отпор на огнения род, какъвто змейовете изобщо не очаквали. Познавайки пещерите много по-добре от своя противник, те нападали изневиделица и малко по малко накарали воините на Огневит да отстъпват. Змейските дружини се залутали сред необятните зали на Каменглас и там ставали плячка за огромните си врагове.
Решителната битка се разиграла след Залите на Екота, в самото сърце на планината. Там, като обградили остатъка от войнството на
Огневит, стотици великани ревнали със своите гръмовити гласове – та самата планина се разтресла. Тъй  велик  бил  този  грохот,  че пещерните сводове рухнали върху нашествениците. Те били затрупани под лавини от скали или останали в зали без изход, докато измрели от жажда. Големи загуби претърпяла северната армия на Огневит. Това бил и последният му опит да завладее великанските
земи. През остатъка от своето царуване той разширил границите на змейските владения на изток и запад, ала на север повече не посмял да пристъпи.

* * *

През своите завоевателни войни на изток, змейовете достигнали границите на юдинските владения, където започнали без покана да се заселват. Не се понравило това на царица Вила  – тя вече била чувала за алчността на змейския цар. В онези дни юдите не воювали с никого – на тяхната природа били чужди гордостта и сребролюбието, що станали присъщи на змейовете.
Ала те съвсем не били беззащитни – навлезел ли някой неканен в горите им, рядко излизал жив.
И тъй, когато змейските пратеници понечили да навлязат в Свещената гора, за да поискат обичайния данък, от сенките на леса излезли юдите-баздарджийки – пазителките на гората – яхнали сури елени и с насочени лъкове. Не позволили те на змейовете дори да наближат свещената обител; та пратениците се върнали при своя цар с празни ръце.
През това време Вила, като  знаела  за  идващата  буря,  сбрала  Съвета на Седемте, в който освен нея влизали шестте най-знатни  юди  – велики войводкини и жрици-чародейки. Решило се в случай на нападение да бъде потърсена помощ от русалиите и от речните юди, както и от кръстатите орли на цар Меднокрил, с които юдите открай време имали близка дружба. Пратили вест до Тилилей и Орлов връх, а през това време Вила сбрала своите поданички и започнала подготовка за отбрана.
И когато след месец крилатите нашественици наистина се задали, юдите и техните съюзници вече ги очаквали. Пламнали сражения както по земята, така и в небето. Самата Вила литнала на своя верен елен Яснорог, начело на баздарджийките, които също имали крилати елени; и заедно с кръстатите орли те пресрещнали главната част от армията на Огневит.
Ненадминати били баздарджийките в стрелбата с лък – казват летописите, че можели да мятат двойни и тройни стрели, да уцелят
летящ прилеп в мрака; че докато първата стрела достигнела целта  си, те вече изстрелвали трета. Яхнали своите бързокрили питомци, девите-стрелкини изобщо не се опитали да влязат в пряк сблъсък с огнения род. Наместо това те кръжали по цялото небе, принуждавайки змейовете да ги преследват, и през цялото време обсипвали врага със стрели. Самите стрели били бильосани с тинтява, комунига и други билки, които змейовете не понасяли. Така много змейове, дори леко ранени, губели сили и падали от небето.
Не били пригодени за такъв бой воините на Огневит – тяхната сила била в сраженията отблизо. А неуловими били крилатите ездачки; дори змейските летящи коне не можели да надбягат сур елен. Когато редиците на врага започнали да отъняват, Вила дала знак на кръстатите орли да влязат в боя. Спуснали се ятата могъщи орли върху змейските дружини; и макар синовете на огъня да били смели и опитни воини, те не могли да устоят нападение от две страни. Накрая змейовете отстъпили, приемайки срама на поражението.
През това време долу, сред ливадите, човешките васали на Огневит влезли в битка с русалиите и останалите юди, както и с много зверове от Свещената гора, дошли да помагат на своите стопанки. Със стрели, копия и чародейства горските дружини засипвали враговете; а на помощ на юдите дошли и Вихрушки, които вдигали човеците на много крачки височина и ги хвърляли оттам.
Хората открай време се страхували от юдите, които наричали
„горските вещици“; та не им трябвало много, преди да обърнат на бяг. Така, само за седем дни  били  отблъснати  змейовете  и  техните човешки съюзници. А змейският цар, като познал силата на юдите, набързо се изтеглил от онези земи.

* * *

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #10 on: 10 October 2019, 13:03:55 »
Както бе казано, царица Вила имала по-голяма сестра – Веда, която й била равна по мощ; но тайно и завиждала. Макар да  била втора по    сан, не стигало това на Веда – ламтяла тя да стане единствена повелителка на всички юди, а златния венец на царица да краси нейната глава.
И тъй, когато Вила потеглила на бой със змейовете, Веда най-после се заела да осъществи кроежите си. Отначало тайно, а после и явно започнала да набира свои последователки с обещанието, че не само ще защитят дивите гори, а и ще ги направят отново тъй многобройни, както в древните дни. С такива думи тя омайвала лековерните:
–   Чуйте, дъщери на леса! Зли времена настанаха, щом днес змейове и човеци изсичат горите на нашата Покровителка, за да хранят с тях пещите на войната! Нима ще чакате, докато желязото стане повече от живия ствол? Не да се отбраняваме трябва, а да нападаме! Та нима Дива не ни дари със силата да се разпореждаме с цялата жива природа? Защо да не я използваме, щом ни се полага по право? Защо да не й помогнем в тежкото дело? Та ние също можем да бъдем създателки!
Много юди, особено по-младите, се полъгали по словата й, без да знаят истинската й цел. Това породило разкол сред горските дъщери. Следовничките на Веда започнали да захранват с отвари различни зверове и растения, за ги озлобят и насъскат срещу „враговете на леса“ – скверно дело, което противоречало на всички закони на
Богинята. Много същества в Свещената гора станали злобни  и жестоки – но всичко това се правело за „голямо добро“, както ги лъжела Веда. А тя дори сама не вярвала в думите си – единственото, което искала, било да свали сестра си от трона.
Щом Дива видяла какво безумие е обхванало нейните обични творения, се наскърбила дълбоко. Колкото и да се опитвали Жриците да получат съвет или видение от нея, отвъщало им единствено мълчание.
Ала грешно си направила сметката Веда – сестра й се върнала по- рано, отколкото очаквала. Щом научила какво се готви, Вила сбрала всички юди, които останали верни на обета си към Богинята – а те били повечето – и с тях се отправила към източната част на Свещената гора, където се били настанили отстъпничките.
Когато пристигнали, Веда ги очаквала, и с насмешка посрещнала сестра си:
–   Нима си решила да последваш нашият път, сестрице, или за друго идваш?
–   Знаеш защо идвам, сестро – отвърнала Вила. – Дойдох да сложа край на позорните ти дела. За пръв и сетен път те моля да се отвърнеш от пътя, по който си поела.
–   Да се отвърна? – разсмяла се Веда. – И що ще стане, ако не го сторя? Ще вдигнеш ръка срещу сестра си? Затова  ли  си  домъкнала послушното си стадо?
 Като чула тези думи, помръкнало лицето на Вила и суров станал гласът й:
–   Ръка срещу теб не искам да вдигна – казала тя. – Нека  Богинята  да те съди. Но не забравяй, че аз все още съм царицата. И с властта, дадена ми от Дива, те изпращам в изгнание – теб и онези, които те следват. Да не се връщате, докато не се откажете от безчинствата и      не измолите прошка от нашата Покровителка!
Ярост пламнала в сърцето на Веда, а красивото й лице потъмняло от злост. Но сдържала гнева си – защото знаела, че не може да се опълчи на сестра си и  нейните поддръжнички, които превъзхождали  двойно по брой покварените. Затова само отвърнала:
–   Сега може и да се пъчиш с властта си, сестрице, но знай, че може и да я изгубиш. Тази власт се полага  на  мен  според  първородното право, и ще бъде моя.  Да,  ние ще се  върнем някой  ден,  но страхувай се от нашето завръщане – то ще сложи край на царуването ти!
Сетне тя напуснала Свещената гора със своите последователки.
Прокудените юди се заселили отново в Тихия лес, където някога били живели. Те не само че не се отрекли от грешния път, но още повече се отдали на злотворство; само след няколко месеца зелената и красива гора се превърнала в зловещо и мрачно място. А Веда се провъзгласила за царица и сложила на главата си венец, подобен на онзи, що носела сестра й.
За война и мъст започнала да се готви Веда – със сила искала тя да се върне и да завладее  Свещената  гора.  Какви  ли  не  скверни  създания се появили от магията на покварените юди. Нови  кръстоски правели    те без свян – техни творения били двуглавите птици-мамници, паяците-сенкоплетци, кръвожадните плесени, както и много видове отровни растения; дори обикновените животни в Тихия лес станали злобни и свирепи.
Тъй поданичките на Веда получили своето прозвище – „черни юди“. То им било дадено от юдите на Вила; но  виждайки  злините  им,  след време така ги наричали и други народи на  Яв.  Тихият  лес  също получил друго име – Тъмногория – гора, завинаги покварена от злобата на своите господарки.
Разбира се, това не било истинско съзидание – единствена Дива  може да твори нов живот. Творенията на черните юди било само изкривено подобие на сътвореното от богинята; а те сякаш забравили, че всяко дело има своите последици.
И Дива им се явила – такава, каквато никой не я бил виждал. Тъй страховит бил блясъкът на очите й, че черните юди се проснали на земята в ужас. Прогърмял тогава гневният й глас, та се чул във всички краища на гората:
–   Дадох ви сила за да опазвате, а не  да поробвате  и скверните! Дарих  ви с младост и красота, но както съм дала, така и ще отнема! Отсега нататък ще стареете и ще погрознявате, както всички други смъртни, макар и дълъг да бъде животът ви – такъв го оставям, та да помните дълго какво сте изгубили!
Щом изрекла своята присъда, богинята бавно се стопила във въздуха. Тозчас се чули писъци между черните юди  –  всяка гледала сбръчканите си ръце, а грозния си лик виждала отразен в тези  на своите посестрими. Най-грозна и сбръчкана от всички била Веда,
защото тъкмо тя била най-старата. Единствено най-младите юди запазили предишния си красив образ – ала и те тръпнели при мисълта за отредената участ.
В отчаянието си, някои черни юди се отрекли от грешния път и разкаяни се върнали в Свещената гора, където били опростени; повечето обаче не могли да приемат позора и останали в Тъмногория при своята прокълната владетелка.

* * *

Докато юдите от Тъмногория оплаквали нещастната си съдба, самата царица Веда не потърсила опрощение – прекалено голяма била
гордостта й. Към друга Богиня отправила тя своите молитви – Мора, Богинята на Смъртта, вечна противничка на своята близначка Дива. Тъй се молела царицата на черните юди:
–   Велика богиньо на Смъртта, ти, която надвиваш всеки Живот, чуй молитвата ми! Душата си обричам на теб, навеки да ти служи, само ми дай възмездие! Кажи ми що да сторя, заповядай ми, и ще го сторя – само да видя сестра си мъртва, а Покровителката – унизена! Отричам се от законите на Живота и избирам тези на Смъртта – само  ми помогни да си отмъстя!
А от мрака на Подземното царство Мора я чула; усмихнала се тя, защото това било велика победа – чедата на Дива да молят Смъртта за помощ.
И докато се молела Веда, долетяла една черна врана и кацнала пред  нея, сетне в миг се преобразила на красива девойка. Приличала тя на млада юда; ала злокобна била нейната осанка. Косата й сякаш била изтъкана от отвъдния мрак, а наметката – обшита с гарванови пера. Това била самата богиня Мора, която проговорила:
–   Тежък обет стори, Ведо, царице на юдите! От него ти повече не можеш да се отречеш. Ала знай, че Смъртта също има своите дарове за онези, които следват нейните пътища. Мога да облекча прокобата, която тегне над рода ти; мога да ти дам и отмъщението, което търсиш. Но трябва всяка от твоите поданички също да ми се закълне във вярност. А сетне да е готова да  ме  следва,  дори  и  в  самото царство на мъртвите – защото наистина там ще ви отведа!
Веда приела без колебание. Подмамени от Мориното обещание, към нейния обет се присъединили всички черни юди, които били останали   в Тъмногория. И Мора ги повела към своето царство, по пътеки, известни само на нея. Дълго пътували, докато стигнали зейнал отвор в скалистата гръд на планината. А над него имало древен надпис: „Смъртник ако си, нов живот те чака напред; жив ако си – гибел ще намериш”.
Защото това бил един от входовете към Долна Земя. Потръпнали юдите щом прочели тези думи; но не посмели да се върнат назад. И
заслизали след Властителката по безкрайно стълбище, надолу и надолу през мрака към Подземния свят.
Били загубили представа за времето черните юди, когато пред погледа им се ширнали земите на Нав, Мориното царство. Много
зловещи и странни области прекосили, преди да достигнат крайната  си цел. Ледени равнини имало там и гори от изсъхнали дървета; мостове над бездънни пропасти и горчиви езера с вода, носеща забрава; реки от огън и места, където от небето валяла пепел вместо сняг. И те видели, че не са единствените пътници в тази скръбна земя – дълги върволици от духове на мъртви се тълпели от двете им страни – безмълвни, с безизразни лица. Накрая пред тях се разкрили стените на огромен град, мъждукащ с призрачно сияние – това били Чертозите на Смъртта, домът на Мора.
Безбройни били залите на Мориния дворец; а в най-голямата се издигал трон от бял алабастър, на който лежала корона от слонова
кост. И когато Мора седнала на трона и сложила короната на главата   си, черните юди сякаш за пръв път видели своята нова Повелителка – Богиня на Смъртта, съдница на душите, велика и безмилостна. Тъй голям ужас и великолепие струели от нея, че Веда и нейните поданички се проснали ничком пред стъпалата на трона, без да могат да изрекат и дума. И заговорила Мора:
–   Приветствам ви, дъщери на Смъртта! Tук ще е новия ви дом, докато аз не реша, че сте готови да се върнете в света на живите. Като чеда на Живота бяхте сътворени, ала Смъртта сега е ваша властница и на нея ще давате дан. Аз ще изпълня своето обещание и ще върна младостта и красотата ви; а в отплата вие ще ми правите приношения. Души на смъртни искам от вас, пожертвани в моя
възхвала; та да се увеличи мощта ми в Средния свят. И знайте, че онези от вас, които нарушат обета си, по-лошо от смърт ги чака. – После продължила: – А за да се скрепи съюзът помежду ни, повелявам всяка от вас да се венчае за един от пазачите на моето царство.
Изтръпнали ведите при последните й думи, защото пазачи на Нав били не други, а самите демони от Пъкъла – черни и страшни.
Спомнили си тогава за Свещената гора и блажените дни на лятото. Спомнили си как с русалиите празнували зараждането на новия живот. Ала връщане назад нямало. Рекла тогава царица Веда:
–   Да бъде твоята воля, Богиньо. Ще изпълним обета, който дадохме!
И първа се венчала за демона Вий, главатар на Морината стража.
Останалите черни юди последвали примера й – всяка взела демон за съпруг. Но нямало смях, ни веселие в  тези сватби, наместо това  сълзи се ронели от очите на черните юди, докато вървели към венчило под звуците на бесовските тъпани.
После Властителката дала на всяка юда да отпие  от  Чашата  на Духовете – и щом погълнела душа, тя ставала отново млада и красива.   И до днес примамват черните юди заблудени пътници в часовете на нощта, за да изпият душите им – такава е цената на тяхната вечна младост. Тъй заживели черните юди сред мъртвешки сенки и бесове, а Мора започнала да ги посвещава в тайните на отвъдното, известни само на малцина. Един век продължил престоят им в царството на мъртвите – привикнал през това време взорът им с отвъдния мрак. И лед бавно покривал сърцата им, докато спомените за живия свят чезнели един по един.

* * *

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #11 on: 10 October 2019, 13:32:03 »
Минали десетилетия от края на Змейските войни. Единственият син  на цар Огневит – Огнеплам Втори Багренородни – пораснал и
достигнал възраст за женене. Ала макар да можел да избира между знатните змейски дъщери от цялата империя, ни една не вземал за невеста. Минавало времето, а старият цар започнал да се тревожи, че ще остане без наследници.
Веднъж младият Огнеплам бил излязъл на лов из северните гори на империята. Така се случило, че царският син се отдалечил от дружината си в преследване на дивеч; докато се залутал из места, които му били непознати. Бил наближил руините на стара крепост, когато конят му уплашено изцвилил. Озърнал се Огнеплам да види що за звяр е подплашил коня му; а наместо туй съзрял в подножието на руините неземно красива змеица.
–   Коя си ти, девойко, и защо конят ми се уплаши от теб? – попитал Огневит.
–   За коня ти не знам – отвърнала змеицата. – Но името ми е Тъмена, дъщеря на Сенкорък от Железния род, и тази гора е мое владение. А  ти кой си, че ловуваш из тези земи, сякаш са твои?
–   Аз съм царският син Огнеплам – надменно казал князът, като впил поглед в очите на девойката. – И мога да ловувам където си ща. Предай на баща си, че князът ще му бъде гост; защото смятам да поостана из този край.
–   Баща ми не е между живите – отвърнала Тъмена. – Аз единствена останах от рода си. Сама живея тук и с лов се изхранвам. А тези руини, които виждаш, някога бяха бащината ми крепост.
И както гледал Огнеплам момичето, нещо трепнало в него и непознато чувство пронизало горделивото му сърце. Неочаквано дори  и  за  себе си, той казал:
–   Тръгни тогава с мен, девойко, и ела в двореца ми. От всички змеици тебе избирам за своя невеста. Че из цялото царство по-лична мома не бях срещал.
Склонила глава Тъмена и рекла:
–   Дръзки са словата ти, княже, ала приемам. Ще стана твоя жена. Пък и на царски син как ли да откажа?
А тайно в  себе си  се усмихнала.  И Огнеплам  препуснал  с нея назад, без да подозира каква беда води със себе си. Защото Тъмена била дъщеря на един от верните витези на стария Огнеплам Велики, които преди време се опълчили на безскрупулния Огневит; и така загубили живота си. И сега, когато младият царски син  й  предложил  да  му стане жена, тя видяла сгоден случай да си отмъсти.
Голяма сватба вдигнал Огнеплам Втори със своята годеница и три дни празнувала цялата столица. А старият Огневит, макар да се удивил на разказа за странната среща, бил доволен, че синът му най- сетне си е намерил съпруга.
Минали години и немощ налегнала цар Огневит. Ала още се опивал от властта си, та все не отстъпвал престола на своя  син.  Нетърпелив станал неговият наследник, а Тъмена само това и чакала – полека и бавно, с думи и ласки тя започнала да подклажда самолюбието на Огнеплам.
–   Разбирам що те мъчи, любими мой – говорела му Тъмена. – Могъщ цар бе някога Огневит, ала днес сякаш си е загубил ума. Не вижда  ли,  че си наследил неговото величие? Не вижда ли, че си достоен за престола? Нима ще чака още двеста години, докато съвсем изнемощее и отслаби империята? Ала търпение, мой млади царю, той сигурно скоро ще се вразуми!
Така тя още повече засилвала недоволството на царския син. И покълнал в сърцето на Огнеплам черен кроеж – да измести със сила баща си от трона.
А по това време царският син вече бил пръв военачалник на империята, защото баща му бил твърде стар да ръководи сам войските; и тайно започнал князът да плете съзаклятие сред най- верните си войводи. Тъмена пък привлякла в заговора своите приближени витези от Железния род – а Железните змейове по това време били най многобройния род в цялата империя.
Дошъл уреченият час, и в една ранна утрин съзаклятниците превзели двореца и избили царската Соколова стража. Самият Огнеплам се отправил към Златната Градина, където баща му правел утринните си разходки. Там свършило всичко – старият цар и неговите охранници паднали под мечовете на предателите, а кръвта им  оплискала клонките на златните дървета. Тъй се сбъднало някогашното проклятие на триянския цар Берез.
Провъзгласил се за цар Огнеплам Втори и седнал на  Рубинения трон,  а до него седяла коварната му съпруга. И пратил той вест до всички малки и велики витези да дойдат и да му се закълнат във вярност.
Мнозина дошли, ала съвсем не всички. Тримата най-приближени на стария цар велики витези от Златния, Сребърния и Медния род не се подчинили на Цареубиеца; те обединили под знамената си войнствата на останалите непокорни благородници; и страшна рат се захванала между змейските племена. Седем години траяла Братоубийствената Война и реки гореща кръв потекли из цялата империя.
Последната битка се провела пред стените на самия Златоград; и не е знайно как би свършило всичко, ако не се било случило непредвиденото.
Докато армиите на Огнеплам Цареубиеца и тези на тримата витези се сражавали по небеса и полета, внезапен тътен  заглушил  воя  на битката. Разлюляла се земята, сетне над Огън-Планина избухнало червено зарево. Дремещата от векове ярост на вулкана се била пробудила. Пламтящи снаряди започнали да се сипят над змейската столица, а по планинските склонове потекли огнени реки.
В ужас изпаднал Огнеплам Втори и понечил да  побегне  от  двореца, ала било късно – срутили се златните куполи върху му, та го погубили, заедно с жена му и свитата му. И макар повечето жители на Златоград да се спасили от гибел, това бил краят на великия змейски град – той останал под тонове пепел и втечнена твърд, а с него си отишла и Златната Градина.
След края на Братоубийствената Война благородниците от Железния род били пратени в изгнание със семействата си, задето преминали на страната на изменника; а понеже империята нямала наследник, тя била поделена между тримата витези. Така били основани трите Змейски Княжества.

* * *
 
Писано е в премъдрите книги, че магьосникът Ниян, който по-сетне станал цар на бродниците, отначало бил само надарен в магията младеж от Амзория, бленуващ за знание. Суровите му дарби не останали скрити за вълшебниците от Ефирния град. Още на крехка възраст той бил взет за обучение в Елмазената кула – най-прочутата школа за вълшебници по онези времена. Докато останалите чираци нехаели за учението, гонели се по стълбите на кулата и пускали омагьосани хвърчила, Ниян обичал да се усамотява в стаичката си, отрупан с дебели книги – ненаситно било желанието му да знае още и още. Не минало много време, и той станал най-умелият калфа в Елмазената кула – тъй изкусен, че често надминавал майсторите- вълшебници. Скоро той  самият  бил посветен  в майсторство, но това  не му било достатъчно. Напротив, решил, че няма какво повече да научи в Ефирния град и напуснал училището.
В следващите години Ниян се отдал на странстване, в търсене на нови и по-велики вълшебства. Знайно е, че през своите пътешествия той изучавал магията в много човешки и други царства, сред които били Змейската империя, както и Тилилейския лес. От горския народ той изучил езика на животните, а змейовете-чародеи му предали изкуството на лицедействието – превъплъщение в различни създания  и предмети. Така Ниян станал един от най-могъщите вълшебници в целия Среден свят. Предлагали му чародеите от Ефирния град да се върне и да стане учител в Елмазената кула, ала Ниян отказвал.
Възгордял се бил от своето могъщество; и вече не искал само знание – безумен блян се зародил у него – да стане безсмъртен и  равен  на самите богове. Ала където и да питал, никой не знаел тайната на безсмъртието – било забранено тя да се разкрива.
Минали години, после век, после два; косите и брадата на Ниян лека- полека побелявали, а в сърцето му черен страх се промъквал – защото заклинанията само можели да забавят смъртната му участ, но  ни  едно не можело да го спаси от нея.
Знаел Ниян, че има едно лекарство ако не за смъртта, то поне за старостта – докато учел при  русалиите в Тилилей, той чул за Градината на царица Вила и ябълката на младостта. Ала знаел също, че юдите и пиле не дават да прехвръкне в Свещената гора, камо ли да оставят някой да стигне до тяхната Градина.
Но Ниян не бил обикновен магьосник; владеел той не едно чародейство. С търпение и хитрост решил да стигне до ябълките. Щом наближил пределите на Гората, той се преобразил на голяма птица със златни криле и прекрасна опашка, която преливала във всички цветове на дъгата. После кацнал на едно дърво и запял сладка песен.
Дочули песента му юдите-баздарджийки, та отишли да  проверят що за птица е това. А като я видели, захласнали се по нея  и помислили,  че е дар от Дива – затова веднага пратили вест на своята царица.
Самата Вила, като разбрала за чудната птица, наредила  да  я уловят и да я донесат в двореца й. Ниян не се и съпротивлявал – той искал точно това. Ето как магът постигнал целта си и станал първият простосмъртен, който влязъл в Свещената гора.
Много прекрасни гледки се открили пред погледа на Ниян, докато пътувал към двореца на Вила. Под сянката на вековни дървета, сред тучни ливади пасели стада крилати елени и кошути, наглеждани от млади юди-пастирки. Други юди сбирали лъчите на Месеца в сребърни съдини, за да избелват с водата сияйните си ризи. В самата столица Светолъчна, пътеки от бял калдъръм водели до каменни къщи, обградени с бели зидове; мраморни чешми с чучури напоявали дворовете, където растели билки и плодни дървета. А зад тях се издигал самият дворец на царицата – изграден от бял мрамор, с позлатени керемиди и стъклописи на прозорците.
Тъй се срещнал Ниян-птицата с царицата на юдите; тя го запитала на езика на птиците откъде идва. Излъгал Ниян, че е от горите на далечен Тагай и че последен е останал от рода си. Тъй изкусно владеел птичия език, че и Вила не се усъмнила в думите му; дори му предложила да заживее в нейната градина. Ниян само това и чакал, та приел веднага.
Знаел вълшебникът, че Златната ябълка завързва плодове веднъж годишно, а те узряват само за една нощ. По онова време клоните й още били покрити със сребристи цветове, що разпръсквали силно ухание. От нектара им юдите правели прочутата бяла медовина –
напитка, що носи сладки видения на онзи, който я пие; оценявана от змейове и хора на теглото си в злато.
Ала не за цветове, а за ябълки бил дошъл Ниян. Търпелив бил той, та в началото летял из Градината, без дори да наближава дървото. И лека- полека, като спечелил доверието на царицата и нейните вардиянки,
той започнал да каца и по самото дърво.
И когато дошъл празникът Бильобер, плодовете най-сетне узрели. Грабнал Ниян три от тях и полетял нависоко; ала го зърнали
пазителките на градината, та ударили тревога. Но докато яхнат крилатите си елени, Ниян вече бил далеч и приел облика на орел; така преследвачките го подминали.
Разбрали юдите, че са измамени, но дори не знаели от кого. А лукавият Ниян изял една от ябълките и отново се подмладил.

* * *

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #12 on: 10 October 2019, 13:37:08 »
Отново бил млад Ниян, но за него това не било достатъчно – искал да добие истинско безсмъртие. Той вече имал ученици, които обучавал в собствената си кула, но никога не взимал със себе си. И продължавал сам своите търсения из Средния свят.
Все по-далеч го отвеждали самотните му странства – много земи пребродил магьосникът в търсене на безсмъртие. Един ден той пристигнал в далечното южно царство Рубия.
Разпитал Ниян тамошните магове, ала както винаги, никой не знаел тайната. Докато се връщал обратно, решил да не минава по същия път; вместо това той поел напряко през Овъглените земи. Дълго яздил Ниян през пепелищата, докато не стигнал до бездънна пропаст, зейнала в сърцето на пустошта. Това бил Гибелния Процеп – същият,  от който някога излетял Господарят на Мрака. Мъртвешки хлад лъхал отвътре, а по края на пропастта  имало  каменно  стълбище,  що  се виело надолу и се губело в безмълвна чернота. Знаел Ниян коя е тази бездна – знаел още, че на дъното й е Нав, царството на мъртвите. И както гледал надолу в мрака, хрумнала му мисъл: „Ако в нашия свят никой не знае тайната, може би в света на мъртвите ще я знаят“.
Тогава у него се зародил план, що граничел с безумие. Не тръгнал той по стълбата – наместо това приел облика на крилат бес и полетял надолу в мрака.
Спасил го измамният облик – защото по стъпалата на Гибелния Процеп стоели на пост стотици други бесове – пазачи на Долна Земя. Помислили го те за един от съгледвачите на Мора, та го пропуснали.
Три дни летял надолу Ниян, а накрая под него се разстлали безплодните равнини на подземния свят. Зачудил се магът откъде идва светлината в тази земя без слънце, ала сетне зърнал една от Кулите на Пламъка – исполинска колона, на чийто връх горял призрачен огън. Четири такива колони имало на Долна Земя – по една за всяка световна посока.
Дълго летял магьосникът без да знае накъде отива, докато не съзрял в далечината чер мраморен дворец с девет порти, всяка обкичена с човешки черепи. Това бил чертогът на деветимата Бесни ветрове.
Потръпнал Ниян при зловещата гледка, ала нещо сякаш го теглело натам. Долетял той до двореца и тихо се спуснал през един от прозорците. А за негов късмет,  Бесните Ветрове по  това  време  били на лов и дворецът бил празен. Тръгнал Ниян да обхожда мрачния чертог, докато стигнал зала с огромна мраморна маса и девет стола – това била трапезарията на Ветровете.
Нямало време да огледа магьосникът – изведнъж се чул страшен вой и целият дворец се разтресъл. Това били деветимата братя, които се прибирали от лов. Цял тръпнещ от ужас, Ниян се превърнал в мишле и се промъкнал под една плоча на пода.
Влезли в залата Бесните ветрове със своята плячка на рамо – убити аждери и хали. И като седнали на масата, започнали  да  ядат  и  да пият. Ала по някое време най-малкият се озърнал, подушил въздуха и рекъл на останалите:
–   Тук има някого. Мирише ми на човек. Но най-големият се разсмял и рекъл:
–   Пак си ходил там горе и си ял каквото не трябва.
–   Че ходих, ходих.  – отвърнал малкият. – Че  ядох, ядох. Ала го усещам  тук.
–   Заседнал ти е между зъбите – взел го отново на подбив големият. – Никой няма тук. Е, и като ходи горе, поне дочу ли нещо?
Успокоил се тогава малкият и отвърнал:
–   Дочух, каквото ми казаха съгледвачите. Чух, че змейовете още воювали помежду си, а царят на черноликите хора бил смъртно болен. Все хубави новини.
–   А да ви кажа ли аз какво чух – обадил се един от другите. – Дошъл при черноликите някакъв луд човек, който търсел вечен живот.
Гръмко се разсмели Бесните Ветрове, та цялата зала се разтресла. Само големият не се смеел. Като стихнал смехът, попитал го най- малкият:
–   Е, не е ли смешно? Никой смъртен не може да стане бог.
–   Бог не – съгласил се големият, ала после добавил: – Но знам от самата Властителка, че душата им живее в сянката. Ако онзи вгради сянката си в нетленен камък, той никога няма да умре.
Цял потръпнал Ниян, като чул тези думи, ала вече от радост – най- сетне знаел тайната на безсмъртието.
Нахранили се Бесните Ветрове и излезли от залата, а магьосникът се измъкнал тихомълком от двореца и като приел отново образа на бес, със смях полетял обратно.

* * *

Като знаел Ниян вече тайната, оставало му само едно  – да открие как  да плени своята сянка. Така започнал да изучава Чернокнижие – най- тъмната от всички школи магия. Макар да съзнавал злото  в  това учение, не спрял Ниян – бил стигнал твърде далеч, за да се откаже, а сърцето му – прекалено покварено от жаждата за вечен живот. Не е знайно на какви сборища е ходил и какви забранени езици е учил, но накрая открил заклинанието, което му трябвало.
И като дошло времето, взел Ниян кинжал с острие от чер елмаз; и по пълнолуние отишъл на тайно място. Застанал той с гръб към Месеца, сетне изрекъл заклинанието и отрязъл сянката от стъпалата си, та я вградил в острието. Тъй ножът станал хранилище на душата му.
Скрил той кинжала там, където никой да може да се досети; сетне се отправил обратно към своята кула.
Ала никой не може да измами Смъртта, без тя да узнае. В същия миг, в който Ниян постигнал безсмъртие, в Морините чертози се отворила Книгата на Сенките. Нейните страници започнали сами да се разлистват пред невярващите очи на Властителката. А в Книгата на Сенките Мора вписвала името и оставащото време на всеки смъртен, който се раждал на Яв. Накрая Книгата спряла на страницата с Нияновото име – и за ярост и изумление на Богинята името липсвало. Без да се бави, тя полетяла към Смъртните Земи, за да накаже виновника собственоръчно.
Магьосникът тъкмо бил стигнал кулата си, когато разлютената Мора се явила пред него. Замахнала тя с черния си сърп, ала острието минало през тялото на Ниян като през въздух.
И като видяла Мора, че няма власт над живота му, проклела го с думите:
–   Безумецо, ти, който дръзна да престъпиш древния Закон и да се равняваш с нас, Великите! Не само смърт ще ти се откаже, но и живот повече няма да вкусиш. Недостъпни ще бъдат за теб радостите на живите и покоят на Отвъдното. Сянка нямаш, ала сам ще бъдеш сянка! Тъй те проклинам, теб и всички които следват стъпките ти!
Тозчас плътта на Ниян започнала да се разнася като дим, докато накрая съвсем се изгубила. Само дрехите му останали видими.
Отчаян вой надал магьосникът, като разбрал какво се случва с него, ала вече било късно. Тъй Ниян станал първият бродник – безплътен дух, ни жив, ни мъртъв, с неутолима жажда за кръвта на живите.
Щом изрекла своята прокоба, Властителката се стопила  във въздуха;  а  в това време дотичали Нияновите ученици. Подушил Ниян кръвта, що течала във вените им и се нахвърлил върху тях, та ги погубил. И като минали четиридесет дни, техните духове също станали  бродници  – роби на своя предишен учител.

* * *

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #13 on: 10 October 2019, 13:42:27 »
Един век изминал, откакто черните юди заживяли на Долна Земя. От своята Властителка Мора и дъщерите й Сурана и Ледна, те изучили много зли премъдрости и заклинания. Вече знаели как да вдигат таласъми, да властват над студове и виелици; да подмамват смъртни люде с омайните си гласове, та да изпиват душите им. А щом поискали, можели да надават и ужасни писъци, които всявали страх у слабите духом. И когато дошло времето да се върнат в Средния свят, Властителката ги събрала пред своя трон и заговорила:
–   Юди на Мора, вече сте готови да ми служите като достойни дъщери. Предадох ви всички знания, що са ви нужни, за да бъдете мои вестителки в Средния свят. Вървете сега там, и възславете ме с  кръвта на живите!
Поклонили й се черните юди и повела ги царица Веда. А като излезли от Морините чертози, видели отпред да чакат върколаци – дар от Богинята. Покорно легнали пред тях подземните вълци; а черните юди ги възседнали и тъй поели по дългия път назад.
Когато най-накрая излезли от подземния проход, заслепила ги дневната светлина, та дълго не можели да привикнат към нея. Чужд им бил вече белият свят, като на затворник, прекарал дълго в тъмница; и когато прочели отново древния надпис на входа, вече не знаели от кои са – от живите, или от мъртвите.
Променили се били черните юди. Донякъде още приличали на светлите си посестрими; ала мракът в душите им изменил и техния облик. Макар и красиви, сега лицата им били бледи като мрамор; нямало я топлината на телата им, а очите и косите им били станали черни като на самата Властителка.
Завръщайки се в Тъмногория, Веда и нейните поданички намерили гората такава, каквато я били оставили – даже се били намножили там мрачните създания. Паяци с големината на бивол плетели сенчести мрежи сред стволовете на дърветата; двуглави птици-мамници летели над горските върхари; хищни плесени полепвали по жертвите си, за да се хранят с плътта им. А били надошли и други зли създания – сякаш самата магия на гората притегляла всичко,  що е  зло  и проклето.
Отново се заселили там черните юди и започнали  да  се  готвят  за война. Някогашните си познания за тревите и билките те обърнали на магия и отровителство. Често отравяли извори и потоци; стрелите си също мажели с отрова. Верни слуги им станали змиите, които черните юди използвали като живи камшици. Те опитомили и тъмногорските паяци – от тяхната паяжина предели сенчеста свила, що поглъщала всеки лъч светлина.
За да изгради своя армия, Веда разпратила  някои  от  своите посестрими в близките човешки земи – Фангория и Великата Степ. Злите юди се разселили из тамошните гори, където в късна доба примамвали човеци с красотата  и  гласовете  си.  Понякога  те погубвали жертвите си веднага и ги превръщали в таласъми; друг път поробвали умовете им и ги водели като слуги в Тъмногория.
Така Веда се сдобила с човешки роби, които щом станели твърде слаби, били принасяни в жертва на Мора, а от кръвта им вдигани нови таласъми. С труда на поробени хора била изградена Врана Кула –   могъща твърдина в северния край на гората. Казват, че в стените на крепостта и до днес стоят вградени костите на същите несретни люде, които някога я изградили.
Макар да преминали към тъмнината, черните юди запазили част от предишната си същност. Много техни обичаи останали близки до тези на светлите им посестрими, макар и покварени от злата им природа. Един от тях бил обичаят да се събират, за да танцуват в часовете на нощта. Но едва ли някой би сбъркал сборище на черните юди с това на белите, след като види бледите призрачни огньове или кървавите приношения, що се извършват там. Такива места хората наричат „вещерски хармани” и по тях растат само отровни гъби.

* * *

Намножили се таласъмите в Тъмногория – много човешки роби напоили с кръвта си жертвеника на Мора. И когато  самата гора  вече не можела да ги побира, Веда решила, че е дошло време за мъст.
Тъй поела на поход Веда Прокобницата, царица на черните юди. Излязла от Тъмногория, възседнала огромния вълк Куцалан – праотец и зловещ пастир на всички подземни вълци.  След  царя-върколак идели глутници негови потомци; а на гърба на всеки  един  яздела черна юда-стрелкиня с камшик от жива змия. Зад тях, като река се нижели таласъмските орди – неизброими, стиснали копия в сенчести пръсти. А високо горе, в небето, прииждали тъмни облаци – черните юди ги били призовали, за да предпазят таласъмите от слънчевите лъчи.
Най-напред мрачното войнство се отправило на югоизток към гората Стражилес, която била преден пост на Свещената гора. Пълчищата на Веда разгромили с лекота белите юди от Стражилес; сетне продължили на юг, докато не стигнали пълноводната река Сребра. Ала не спряла реката Веда – замахнала тя с белия си жезъл, дарен й от Ледна, и смразила водите й, та по леда преминала с армията си.
Преди обаче тъмногорските орди да достигнат Свещената гора, ги пресрещналo цялото войнство на Светолъчна – отряди белоноги юди с вити лъкове и еленоездачки с остри копия. Предвождала ги самата царица Вила на своя шестокрил елен.
С грозен рев се завтекли напред черните пълчища, под дъжд от стрели. Ала макар таласъмите да гинели със стотици, нови и нови идвали; а обикновени оръжия не спирали върколаците. Принудили се да отстъпят горските отряди назад към леса и да се укрият в него; но Веда само се изсмяла и викнала на черните си посестрими: „Палете!”.
 Облак огнени стрели се изсипал над вековните дървета и те пламнали като факли. Голяма част от  северните  предели  на  Свещената  гора била погълната от пламъците – в тях изчезнала и вълшебната Славеева Дъбрава, която малцина още помнят. Накрая между черните орди и белите стени на Светолъчна не останало ни едно дърво.
Тогава сганта на Веда обсадила Светолъчна; а черната вещица не спирала да сипе зли заклинания. Тежка била обсадата, и настанали мрачни дни за горските дъщери. Навярно би паднал  светлият  град, ако неочаквано не дошла помощ – на десетия ден от обсадата в далечината се чул ек на рогове. Това били русалиите, яхнали огромни тилилейски мечки, и всеки държал в ръка ясеново копие, що можело  да погуби върколак. А над тях се носели Кръстатите орли  на Меднокрил – от своите върхове орлите първи видели заплахата и веднага известили Тилилейския цар.
Мечкоездачите разпилели най-близките таласъми и се нахвърлили върху върколашките отряди; а орлите разпръснали част от тъмните облаци, та слънчеви лъчи проникнали през тях и започнали да погубват таласъмите.
Надежда пламнала в сърцата на горските дъщери. Те отворили портите и се впуснали срещу своите черни сроднички. По време на обсадата били отляли сребърни стрели, гибелни за върколаци и таласъми. Самата Вила литнала със сурия елен Яснорог, по-бърз от вятъра, и се насочила право към своята сестра-предателка. Снопове белопери стрели запратила по нея; ала Веда само махнала с жезъла си и завеяла студена фъртуна, която разпиляла стрелите. Махнала втори път и крилата на Яснорог се покрили с ледена кора. Паднал еленът като камък към земята, а за да предпази своята повелителка, поел целия удар върху себе си. От сблъсъка снагата му се прекършила и
той останал да лежи бездиханен.
Стръвно се впуснал напред Куцалан, жаден за кръвта на елена и неговата ездачка; а върху му Веда се смеела ехидно, мислейки, че битката е спечелена. Но Вила се надигнала и ярост тъмнеела в очите й. С цялата си мощ тя запратила могъщ вихър срещу омразната си сестра и вълка. Това само спряло устрема на огромния Цар на върколаците и го замаяло. Веда обаче била издухана като перце от
гърба му, а жезълът изхвръкнал от ръката й.
Тогава Вила хванала копието, затичала се напред и с един скок се намерила на главата на вълка, та забила острието в  окото му.  Завил от болка Куцалан и се втурнал накъдето му видят очите – по-скоро едното останало – прегазвайки всичко по пътя си. А Веда и Вила се изправили сами, една срещу друга. И белите, и черните юди са възпели това противоборство – но докато в песните на черните има жажда за мъст, тези на белите са най-вече скръбни. Защото в тази схватка и двете сестри намерили гибелта си.
Тъй страховит бил сблъсъкът на Черната и Бялата царица, че и двете армии им сторили място и останали да гледат в страх и възхита. Макар и без жезъл, Веда си оставала могъща магьосница. Вихри и ледени фъртуни, чарове и проклятия хвърчали от едната към другата, без някоя да вземе надмощие. Накрая, след като се изморили да изричат заклинания, те влезли в смъртна схватка, копие срещу бич. И тъй приключил животът им – копието на царица Вила пронизало сърцето на сестра й Веда, а след няколко мига самата тя паднала безчувствена от отровата на змията-камшик.
Царицата на белите юди останала да  лежи  тъй,  сякаш  просто  в дрямка, а красотата й била непокътната дори в смъртта. С мъртвата Прокобница обаче се случило нещо страшно – от  нея с  вой започнали да излитат душите на всички онези смъртни, които била погълнала, за да поддържа младостта и красотата си; тялото  й  се  състарило  за броени мигове, докато накрая се превърнало в прах.
Щом и последната пленена душа отлетяла, двете армии изведнъж се опомнили; но битката вече била решена. Без страха пред своята господарка, таласъмските орди се пръснали като пепел, духната по вятъра пред войнствата на Светолъчна и Тилилей. А  смъртта  на царица Вила само дала сили  на нейните верни  поданички. Поведени от младата княгиня Вида, те изтребили таласъмите до един. Много от черните юди обаче успели да се спасят, а сред тях и дъщерята  на старата царица – Димна.

* * *

Not Yet Rated!

Offline nargil66

  • Forum Moderator
  • Full Member
  • *
  • Topic Author
  • Posts: 2490
  • Country: bg
  • Karma: +67/-1
  • Gender: Male
  • Mesh-Texturing Beautifier :)
    • View Profile
    • Awards
  • Time Zone: ?
Re: Сказание за Троесвет
« Reply #14 on: 10 October 2019, 13:46:04 »
Прокълнат бил магьосникът Ниян, ала все още си оставал безсмъртен. Скитал той без посока из човешките царства, а нощем пиел кръвта на окъснели пътници. Докато скоро не открил, че от изпитата кръв започва да добива нова плът. Макар и бавно, тя се втъкавала в него, та изпълвала очертанията му; сетне започнала да изгражда кожа, жили и кости. И като минали три години, Ниян вече бил отново плътен. Ала не била новата му плът като старата – нежива била тя, та  не сещал ни жега, ни хлад. Блед като восък бил и с меки кости, кръвясали очи и остри зъби. Вече му се налагало да  се  крие, предрешен като човек. Но не бил загубил своите магически сили, та често се преобразявал и на животни, за да примами своите жертви.
Тъй скитал Бродникът Ниян, ала ненавиждал окаяното си  битие. Макар да не можел да изпита насладите на живите, останала му била една страст – могъществото. Ако не можел да бъде  равен  с боговете, той искал да го почитат като такъв, та ако ще и от страх.
Призовал тогава Ниян своите слуги бродници – всички, които бил погубил. Усещал ги той, та само трябвало да ги повика в ума си. И те дошли – многобройни, някои уплътени като него, други още безплътни. Ала всички дошли през нощта – защото гибелна била за тях слънчевата светлина. Единствен Ниян Безсмъртни  можел  да  броди през деня. Тъй сбрал Царят на Бродниците своите първи поданици.
Ние, хората, ги зовем различно според това доколко са уплътени – тенци, плътници, вампири – ала те са едно и също.
Заселили се бродниците в безименна гора близо до Самфирските земи, която отпосле била наречена Мъртволес. Там Ниян открил
развалини на древна крепост, която издигнал наново с помощта на магията и на своите слуги; и нарекъл тази твърдина Бледна. В нейните подземия спяли денем бродниците – преди да се впуснат в нощния си лов.
Минали трийсет години – много били вече Нияновите слуги. Самият той съвсем приличал на човек – изпитата кръв му била върнала
предишния облик, макар и само външно. И решил Ниян, че вече може да осъществи своите блянове.  Оставил  слугите  си  и  се  отправил отново към далечна Рубия, където тъмноликите хора открай време го смятали за чудотворец.
Казват летописите, че Ниян дълго служил като придворен маг на рубийския цар, докато се издигнал като негов пръв наместник. След време, царят и двамата му синове внезапно били покосени от „непозната болест“; и понеже царския род бил прекъснат, самият
Ниян поел държавата. Мнозина го подозирали за смъртта на царя и синовете му; ала никой не успял да докаже нищо. Така злият
магьосник станал владетел на Рубия.
Седнал Ниян на рубийския трон; а за да узакони царуването си, взел за жена най-голямата дъщеря на стария цар. За своя лична стража той назначил собствените си слуги-бродници; и време на ужас и тирания настанало в царството.
Ала това било само началото. Не стигало само едно царство на Ниян Бродника – защото вече нямал други радости, освен омаята на властта. Искал той това, което никой смъртен не бил постигал – да покори целия Среден свят.

---

Дотук свършва писаното по легендите. Имам идея как биха продължили, но от години не съм писал по тях. Надявам се поне малко да са ви харесали.
« Last Edit: 10 October 2019, 13:48:16 by nargil66 »

Tags:
 


SimplePortal 2.3.7 © 2008-2024, SimplePortal