За феновете на фентъзи жанра, тук искам да споделя един мой опит за легенди, базирани на нашия си български, балкански и славянски фолклор. Писах ги преди години, просто за кеф, и макар да не съм писател, все пак си ги харесвам
. Надявам се да ви харесат и на вас.
Вдъхновявал съм се най-вече от Толкиновия "Силмарилион", както и от български и славянски и легенди за митологични същества - змейове, самодиви, великани и пр. Без повече приказки, нека ви представя легендите от света на Троесвет...
СКАЗАНИЕ ЗА ТРОЕСВЕТ(Из Преданията на Валхун Мъдреца)
Тук е разказана историята на Трите Земи, каквато е останала до днес в писанията на влъхви, сказатели и пророци. Помнете, люде, това сказание за богове и смъртни, за мрак и светлина, за радост и скръб. Предайте го и на своите потомци – та да знаят откъде са дошли – и нека не потъват в забрава делата велики на предците ни.
ЧАСТ ПЪРВА. ЕПОХАТА НА ЗОРАТАКазано е, че преди раждането на Твореца да даде Начало на Епохите, нямало ни земя, ни море, ни небе. Не било ни жарко, ни хладно; нямало добро и зло. Нощ безгранична се простирала из всемира - предвечна и несътворена; спяща, чакаща своето пробуждане; пуста, и все пак Майка на всичко. А дълбоко в диплите на Нощта туптяло онова, що е нейно сърце – огненото Яйце на Сътворението.
Никой не знае колко дълго продължил сънят на Великата Нощ. И боговете не знаят – дори техните могъщи умове не могат да надзърнат в онази епоха на безвремието. Но когато най-сетне дошъл мигът на Пробудата, потръпнало Вселенското Яйце. Набъбнала черупката му и се пропукала, а отвътре бликнала Светлина. Накрая Яйцето се разчупило и се пръснало на безброй отломки.
С разчупването на Вселенското Яйце, от белтъците му произлезли първичните стихии. Те се разлетели из дълбините на Великата Нощ; и Нощта вече не била пуста. А от самото Яйце излетял Онзи, когото наричат Род Вседържеца, още Вестител на Зората и Син на Началото – и Той имал облика на исполински Орел с величави криле. Тъй било дадено Началото на всичко, що е било, е, и ще бъде, чак до края на времето и Великия Завършек.
* * *
Полетял Род-Орелът из пределите на Нощта; ала докъдето и да скитал, край не достигал. Съзнал Той, че е единствен в безкрайността и вечността, и самота дълбока налегнала сърцето му. Провикнал се тогава Род към Великата Нощ:
- Безименна Майко, ти, която обгръщаш всичко в непрогледни пелени, чуй плача ми! Пребродих те надлъж и нашир, ала не намерих друг освен себе си. Нима съм се пробудил в теб, за да остана сам навеки, без да срещна сродна душа? Такава ли съдба си ми отредила?
И казват, че Великата Нощ чула неговото ридание. Едва били заглъхнали думите Родови, когато от дълбините проехтял крясък на друга птица. Сетне от тъмнината изплувала сребриста Сова – това била Мокоша Орисницата, Вестителка на Нощта и Богиня на Съдбата.
- Не ще си сам, Сине на Началото! - изкряскала Совата. - Съдба повика ти и сама Съдбата ще бъде твоя спътница в Епохите, които има да дойдат!
Възрадвал се Род на нечаканата среща; и полетели заедно двете първи божества. Те станали неразделни, а не след дълго се свързали и в свещен съюз. От всички богове единствена Мокоша е равна на Род, защото е творение на самата Велика Нощ. Само тя знае що става в сърцето Родово и може да надзърне в дълбините на неговия промисъл. Казват, че никой освен самия Вседържец не може да промени каквото тя е предначертала.
* * *
След като двамата Вестители се венчали, Род решил да съгради свят, който да бъде техен дом. А суров и неоформен бил всемирът – частици от началните стихии се носели безцелно из пределите му.
Огнени пламъци плували из безкрая и късове земя, вълма от вихър и мъглявини от водни пари. Само петата стихия - ефирът, била
безплътна.
Взел тогава Род поравно от всичките пет стихии и ги смесил в Кълбо, зареяно в безкрая. По волята му, различните стихии в Кълбото
започнали да се разделят, докато се подредили в пет Пояса, всеки във вътрешността на предишния. В сърцето на Кълбото бил Поясът на огнената стихия, във вид на топка от течен пламък; обгръщали го Пояси от земна твърд и водна шир, следвал въздушен океан, а най- отгоре бил Поясът на чистия ефир.
Така било създадено Кълбото на Мирозданието с неговите Пет Пояса, които свещените книги наричат още Петте Селения; всеки отделен Пояс щял да получи и много други имена. Именно от техните стихии черпят мощта си днешните вълшебници и алхимици; те са първоизвор на живота, люлка на боговете и основа на познатия ни свят.
Макар светът да бил вече сътворен, не бил привършил своя труд Вседържецът. Със свещената си мощ, Той притеглил огъня от най- долния Пояс на петте стихии. Избликнал нагоре огънят и надигнал
следващия Пояс – земната твърд. Тъй смесени, огън и земя израснали като необятен остров насред водите; горещ бил островът, та облаци изпарения се възнесли в небесата. По волята на Род, сред острова се издигнал белоснежен камък – това бил Алтир, Камъкът на Душите, с който е обвързана съдбата на целия свят. Оградил Род Камъка с обръча на Непристъпните Планини, а сетне кацнал на него, за да си почине.
* * *
Заселили се двамата Богове-Вестители в новия свят; и ето че Мокоша дарила Род със синове. Те били двамина Богове-Соколи, първородни чеда на Вседържеца.
Първият Сокол бил цял окъпан в светлина. Това бил онзи, когото жреците наричат Световит, още Повелител на Светлината и Застъпник на Правдата.
Вторият Сокол бил целият изтъкан от тъмнина. Него смъртните наричат Чернобог, а още Господар на Мрака и Творец на Злото.
С появата на Световит и Чернобог се появило и раздвоение във Всемирния ред – вече нищо не можело да съществува без своята
противоположност. Защото как можем да разпознаем бялото, ако го няма черното?
Винаги е била непримирима враждата между Светлина и Мрак. Още щом се съзрели, Белият и Черният Сокол надали яростни писъци и се нахвърлили един срещу друг. С тътен страшен се сблъскали двамата, що разтърсил Мирозданието и пробудил яростта на стихиите.
Забушувал огненият Пояс, разтресъл се земният, развълнувало се вечното море. Дълго се борили Братята и изглеждало, че ту единият, ту другият ще надвие; ала както денят надделява над нощта само за кратко, а после сменят местата си, тъй и никой от тях не успявал да вземе надмощие.
Прогърмял тогава гласът на Род:
– Спрете! Никой от двама ви не е по-могъщ или по-достоен в очите ми! Всеки от вас носи половината ми сила; но поискам ли, мога да я отнема! Вместо да мерите мощта си в битка, използвайте я с разум! – а сетне продължил: – Чуйте сега моята воля! Островът, върху който проляхте кръвта си, ще бъде граница на вашите владения. Никой от вас не ще го притежава! Наместо това, нека под него и над него всеки съгради своя собствена земя, където да царува!
* * *
Усмирили се Световит и Чернобог, макар да не стихнала ненавистта помежду им; и всеки от двамата се захванал да извае своя свят. В Пояса на ефира Световит изградил Горната земя, наречена още Прав или Небесно царство. Само най-чистите духове отиват в онези блажени земи, където живеят сред самите Богове. Казват, че там всичко е изтъкано от сънища и блян; нищо не тлее и не увяхва, няма болка, ни старост, ни болест; а растенията са отрупани с плод, предостатъчен да нахрани всички, и още да остане.
Островът още не бил изстинал, когато Чернобог издълбал в недрата му необятна пещера. На дъното й устроил Долната земя, наричана още
Нав или Подземно царство. Тя била неприветлива и мрачна, а в днешни времена е земя на мъката и страданието. В нея отиват душите на онези смъртни, които приживе са загърбили правдата – докато се пречистят и въплътят отново по Закона на Кръговрата.
Самият свят-остров, на който живеем ние сега, бил наречен Яв, що
значи "зрим", а отпосле получил името Смъртни земи. Именно на този Среден свят било отредено да се превърне в поле за нестихващата битка между Светлина и Мрак, която продължава и до днес – а навярно ще трае чак до свършека на времето.
Докато Братята още съграждали своите светове, Род отишъл до камъка Алтир; и в подножието му посадил малка дъбова фиданка. Това била фиданката на Всемирното Дърво, което щяло да бъде крепител на света. Расло дръвцето не за дни, а за часове – на всеки час то утроявало размера си. Докато накрая се превърнало в исполински Дъб – тъй голям, че клоните му достигали Небесното царство, а корените се спускали до Долна Земя. Род нарекъл дъба Първораст, защото бил посаден пръв – той е безсмъртен като самите богове.
Когато всичко било готово, Род дал име на Кълбото с неговите Три Земи – Троесвет. Така го знаем до днес; и велико е това творение на Бога-Праотец.
* * *
Скоро след като Троесвет бил поделен между двамата му синове, Род се сдобил и с две дъщери. Те били близначките Дива и Мора – повелителки на духовете в Зримия и Незримия свят. Още с раждането им, в подножието на Всемирния Дъб бликнали два извора - единият с жива, а другият с мъртва вода.
Дива, Покровителката на Живота, била прекрасна и нежна като ранна пролет, със зелени коси, цялата окъпана в златно сияние; и където минела, след нея избуявали уханни треви. Още щом я зърнал, възлюбил я Световит; захласнал се той по нея, та не можел да откъсне очи.
Мора, Властителката на Смъртта, била колкото красива, толкова и зловеща – с бледа снага и коси от непрогледна тъма; а минела ли по стъпките на сестра си Дива, под нозете й всичко вехнело и гинело.
Съгледал я Чернобог и закопнял по мрачната й хубост; че му била тъй сродна по природа.
И рекъл Род на синовете си:
– Нека сега всеки от вас вземе за своя спътница онази, която е близка на сърцето му.
Световит взел за невеста Дива; помежду им се зародила любов дълбока и чиста. Тяхно обиталище станало Небесното царство; ала в бъдни времена Покровителката често се спускала в Средния свят, където била по-близко до смъртните създания. Че милее тя за живите твари повече от всяко друго божество.
Чернобог се венчал за Мора; те съградили своите чертози в мрачните дълбини на Долна Земя. Най-вярна помощница в злините станала Мора на своя съпруг; а между тях имало както страст, така и непрестанни раздори.
Тъй били сключени двата съюза между Божествата-Сили, на които само Великият Дъб станал свидетел; и от тях произлязло ново поколение богове.